След биографичния ни поглед към Марсел Пруст, днес представяме откъс от „На път към Суан“ – първия том на монументалния роман По следите на изгубеното време. В този фрагмент Пруст разгръща една от ключовите идеи на своето творчество: че човек никога не е просто себе си, а сбор от представите, които другите проектират върху него. Текстът е изграден като интелектуален „поток на съзнанието“, като плавно движение между наблюдение, спомен, социална психология и вътрешна рефлексия. Пруст показва как буржоазното общество конструира Суан като фикция: син на борсов посредник, човек с „мании“, фигура, която трябва да се впише в предварително зададена каста. А истинският Суан – познавач, естет, човек на изкуството и салоните – остава невидим за онези, които го гледат, но не го виждат. Този откъс е малък, но съдържа цялата Прустова вселена: време, памет, социални маски, невидими светове, които съществуват паралелно. И най-вече онзи фин, аналитичен поглед, който превръща наблюдението в литература.
НА ПЪТ КЪМ СУАН – откъс от роман на Марсел Пруст
Неведението ни за блестящия светски живот на Суан се дължеше очевидно отчасти на неговия затворен и сдържан характер, а отчасти и на странната представа на тогавашните буржоа за обществото. Те го считаха съставено от затворени касти, в които всеки още с раждането си получава ранга, заеман от родителите му, и нищо, като се изключат някои щастливи случайности – бляскава кариера или неочаквана женитба, – не може да го измъкне оттам и да го въведе в по-горна каста. Господин Суан-баща беше борсов посредник. Синът Суан трябваше за цял живот да спада към кастата, чието материално състояние, също както когато става дума за различни категории данъкоплатци, се движи в границите на определен годишен доход.
Знаеха в каква среда е живял бащата, знаеха следователно в каква среда живее и самият Суан, с какви хора „му се полага“ да общува.
Ако имаше други познати, те можеха да бъдат само връзки на млад мъж, за които старите приятели на семейството му, каквито бяха моите близки, затваряха благосклонно очи, още повече, че и след като загуби баща си, той продължи вярно да идва на гости у тях. Но те бяха готови да се обзаложат, че непознатите личности, с които той дружеше, бяха такива, че той не би се осмелил да ги поздрави, ако ги срещне, когато е с нас. Ако непременно държаха да сложат пред името на Суан някакъв социален коефициент, който да го отличи от другите синове на борсови посредници със същите материални възможности като неговите родители, този коефициент сигурно би бил по-нисък за него, защото се държеше скромно, имаше „мания“ за старинни предмети и картини и живееше в старо жилище, където трупаше колекциите си. Баба
мечтаеше да го разгледа, но то се намираше на кея Орлеан, квартал, в който според дядовата братовчедка било срамно да се живее.
— Познавач ли сте поне? Питам ви във ваш интерес, защото кой знае какви боклуци ви пробутват търговците! — му казваше тя.
Дядовата братовчедка не допускаше той да е кой знае колко компетентен и нямаше високо мнение, дори в интелектуално отношение, за човек, който избягва сериозните теми в разговор и се отличава с прозаична точност не само когато ни даваше с най-малки подробности готварски рецепти, но и когато бабините сестри говореха за изкуство. Ако го притиснеха да каже мнението си, да изрази възхищението си от някоя картина, той млъкваше едва ли не нелюбезно, но в замяна охотно ни осведомяваше най-точно за музея, в който тя се намира, както и за датата на създаването й.
Но той се задоволяваше най-често да ни забавлява с дребни случки, чиито герои бяха все хора измежду нашите познати — аптекарят в Комбре, готвачката ни, кочияшът. Естествено разказите на Суан забавляваха леля, но тя не си даваше ясно сметка дали това се дължеше на смешната роля, която той винаги си приписваше, или на остроумието, с което ги разказваше.
— Голям чудак сте вие, господин Суан!
Понеже дядовата братовчедка единствена в семейството ни беше не особено деликатна, тя не пропускаше да подчертае, когато се говореше за Суан пред чужди хора, че ако иска, той би могъл да живее и на булевард Осман или на Авеню Опера, защото е син на господин Суан, който навярно му е оставил четири-пет милиона, но си имал мании. Между другото тя си въобразяваше, че тази негова мания е особено забавна за другите, затова, когато господин Суан дойдеше на
първи януари в Париж да й поднесе пакетче захаросани бадеми, не пропускаше да го попита, ако имаше други гости:
— Е какво, господин Суан, все още ли живеете при винарските складове, за да сте сигурен, че няма да изпуснете влака, когато тръгвате за Лион? — И поглеждаше с крайчеца на окото си, над лорнета, другите посетители.
Но ако й кажеха, че същият този Суан, който в качеството си на син на Суан беше напълно достоен да бъде приеман от цялата „почтенабуржоазия“, от най-видните парижки нотариуси и адвокати (привилегия, която той като че ли пренебрегваше), водеше, едва ли не тайно, съвсем друг живот, че в Париж, излизайки от нас, след като ни е казал, че се прибира да спи, едва завил зад улицата, поемаше в обратна посока и отиваше в еди-кой си салон, където никога не бе прониквало окото на нито един борсов посредник или съдружник на борсов посредник, това би се сторило на леля също така необикновено, както ако някоя по-образована дама си представи, че познава лично Аристей и й кажат, че след като е разговарял с нея, е потънал в царството на Тетида, в селения, недостъпни за очите на простосмъртните, където според Вергилий го посрещат с отворени обятия.
Или, за да сравним с нещо, което е по-вероятно да й хрумне, защото е изписано върху нашите чинийки за торта в Комбре, да си представи, че у нея е вечерял Али Баба и едва останал сам, се вмъква в ослепителната пещера с неподозираните съкровища.
Един ден, когато бе дошъл да ни види, след като бе вечерял в Париж, и ни се извини за вечерното си облекло, Франсоаз узна от кочияша му, че идвал от „една принцеса“.
— Е да, някоя принцеса от лекото общество — отвърна невъзмутимо леля, повдигайки иронично рамене, без да откъсне поглед от плетката си.
Затова тя не се церемонеше много-много с него. Въобразявайки си, че той трябва да се чувствува поласкан от нашите покани, тя смяташе за напълно естествено да й донася при всяко идване у нас било кошница ягоди или праскови от градината си лете, било снимки от шедьоври за мене след всяко пътуване в Италия.
Без капка свян го викаха, когато им потрябваше рецепта за сос Грибиш или за салата от анасон за официални вечери, на които не го канеха, понеже смятаха, че няма достатъчно тежест да го демонстрират на чужденци, които идваха за пръв път у нас. Ако разговорът засегнеше някой член на кралското семейство, дядовата сестра казваше на Суан:
— Особи, които и вие, и аз никога няма да познаваме, но прекрасно можем да минем и без тях, нали?
А Суан може би държеше в джоба си писмо от Туикнъм. Тя го караше да отмества пианото и да обръща страниците, когато бабината сестра пееше, проявявайки наивно невнимание към този толкова търсен другаде човек, също както детето си играе най-нехайно с ценна колекционерска дреболия като с най-евтина дрънкулка. Несъмнено онзи Суан, когото познаваха по същото време толкова клубмени, беше доста различен от човека, когото създаваше леля вечер в малката градина в Комбре, щом отекнеха двете плахи позвънявания; тя вдъхваше живот на неясния и неопределен индивид, който се открояваше на фона на мрака, следван от баба ми, като инжектираше в него всичко, което знаеше за семейство Суан.
Дори в най-незначителните си прояви ние не сме едно материално цяло, еднакво за всички, с което всеки тря бва само да се запознае, както със съдържанието на завещание или с текста на поемни условия. Нашето социално „аз“ е продукт на хорската мисъл. Дори най-простото действие, което ние назоваваме „да видим някой познат“, е до голяма степен интелектуална дейност. Ние изпълваме физическата външност на личността, която виждаме, с всички наши представи за нея и в цялостния й портрет безспорно именно те вземат превес. Те така съвършено изпъват бузите, така вярно прилепват към извивката на носа, така добре умеят да придават съответната отсенка на тембъра на гласа, който е сякаш само материална обвивка, че всеки път, когато видим това лице и чуем този глас, ние всъщност гледаме и слушаме собствените си представи.
Сигурно в този Суан, когото моите близки си бяха създали, те бяха пропуснали поради неосведоменост не малко черти, свързани с неговия светски живот, заради които други хора, когато биваха с него, намираха, че лицето му излъчва особена изтънченост, изразена най-ярко в гърбавия му нос. Но затова пък на моите роднини се бе удало да вложат в това незаето, празно лице, лишено в техните очи от истинското си обаяние и в дълбокия му неоценен поглед някакво неясно и безобидно съдържание, съставено от полуизтрити спомени за ежеседмичните им събирания през свободното време след вечеря около игралната маса или в градината по време на добросъседските ни отношения на село.
Телесната обвивка на нашия приятел беше така добре натъпкана с тях, както и с няколкото спомена за родителите му, че този Суан беше станал завършено и живо същество и мен ми се струва, че се разделям с един човек и се насочвам към друг, когато минавам мислено от Суан, когото опознах съвсем точно по-късно, към този първи Суан, у когото намирам отново пленителните заблуждения от юношеските си години и който между другото прилича много по-малко на истинския Суан, отколкото на хората, които съм познавал по същото време, като че ли нашият живот е своего рода музей, в който всички портрети от една и съща епоха изглеждат сродни, имат същата тоналност, към този първи Суан, изтъкан от безделни часове, дъхащ на цъфнал кестен, на кошница с ягоди и мъничко на пелин.
Марсел Пруст
Превод: Лилия Сталева
Из “По следите на изгубеното време. На път към Суан”
