Представяме няколко стихотворения от новата поетична книга на Елисавета Цветкова „Безсмъртна надежда“ („Надеждата след залеза – безсмъртна надежда“), която отново излиза със знака на изд. gabriell-e-lit, подбрани от редактора Кирил Назъров. Това са текстове, в които поетесата излиза отвъд религиозната рамка на книгата и се обръща към най-човешките състояния: търсенето на смисъл, колебанието, безпътицата, копнежа, болката, стремежа към светлина. В тези стихове има въпроси, има рани, има устрем, има детска чистота и зряла уязвимост. Те показват една по-различна страна от творчеството на Цветкова – по-лична, по-искрена, по-естетична. Това са стихове, които не проповядват, а разкриват; не назидават, а питат; не утешават, а търсят.
Прочетете и рецензията на Кирил Назъров за книгата, публикувана в бр. 3/2026 на сп. “Картини с думи и багри”.
НАДЕЖДАТА СЛЕД ЗАЛЕЗА – стихотворения на Елисавета Цветкова
ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВО
Какво си ти – предизвикателство – живот?
Изпълнен си със ветрове и бури,
които ни повалят като мури,
обрулени, прекършени от зъл комплот.
Какво си ти предизвикателство – борба?
Да бъдеш пръв, от другите по-мощен,
а често падаме от враг среднощен
и в глупостта си го наричаме – съдба.
Какво си ти предизвикателство – любов?
Един безкраен устрем неизказан,
един копнеж в душата недоказан…
Какво си ти предизвикателство – живот…?
06.08.2004
БЕЗПЪТИЦА
Често не зная къде се намирам
по пътя житейски на мойта съдба.
Слънце в небе ли аз вечно съзирам?
Във мрак ли обвита е мойта душа?
Често не зная защо се поспирам.
Защо се замислям и гледам назад?
Пак ли с надежда ръцете простирам
или ги спускам преди маскарад.
Често не зная, какво да попитам,
кого да попитам за мойта съдба.
И на кого ли аз тук да разчитам?
Къде има пристан за мойта душа?
Често не зная кого да обичам.
Изобщо дали съм обичана аз?
Бавно от мене мечтите събличам…
С кого ли ще бъда в последния час?
СТАРИЦАТА
/клюката/
Стои увяхнала до мен старица
и гледа ме с озъбено лице,
че тя е стара догматица
и дума спор за това не ще.
Погледнах я, видя ми се тя жалка,
одърпана, разграбена стои.
О, колко, колко аз бях малка,
да сложи край на моите мечти.
Озъбената вещица вървеше
до мен, по моите пети
и с поглед зорък ме следеше,
опитваше се да ме задуши.
Вървях през розови градинки смело
с изправено и весело лице,
напредвах в славното си дело
… тогава още бях дете.
Харесах си дворец прекрасен,
а вътре имаше цветя.
О, спомен мой, нелеп, ужасен…
старицата… до мен бе тя.
Извади си ръката костелива,
а в нея меч блестеше изкован.
И беше тя ужасно пресметлива,
заби го във гърба ми – още там.
И всичко свърши – миг последен –
прекрасни блянове, мечти и сън.
Опитах се отново да прогледам,
но само тъмнината бе навън.
СРЕЩА В КОСМОСА
Как искам горе в Космоса огромен
да литна сред галактики безчет.
И всичко земно тук да бъде спомен
останал нежелан и неприет.
Да мога само в миг аз да забравя
неволи, грижи, болки и беди.
С лице пред вечността да се изправя,
загърбила и земните злини.
Ще дойдеш, Господи, че тук е тъжно –
поробени, завързани стоим.
Но Твоята ръка подкрепя мощно,
изправя и помага да вървим.
Как искам горе в Космоса огромен
да видя Теб, как всичко Ти редиш.
И всеки тук самотен и бездомен,
в опасности закриляш и тешиш.
КОПНЕЖ
Обичам те, един ден ще разбереш.
Искам да държа любящото ти сърце в ръка.
Искам да имам твоето единствено уникално лице.
Искам да го виждам навсякъде в космоса.
Вероятно моите фантазии са провалени.
Но това е толкова отдавна, от преди много години.
Ще остана завинаги и за теб непозната.
Ще остана завинаги сама в нощта.
Сега слушам този вятър, този вятър толкова див.
Знам, любовта е много, много сляпа.
Изпращам ти моята единствена, оскъдна песен.
И се надявам, че ще премине и към теб…
Елисавета Цветкова
“Безсмъртна надежда” – автор Елисавета Цветкова, редактор Кирил Назъров, изд. gabriell-e-lit, С., 2026 г.
подбор Кирил Назъров
