Навършват се 90 години от смъртта на Грация Деледа – една от най-значимите фигури в европейската литература и втората жена, удостоена с Нобелова награда за литература.
За да почетем нейното творчество, представяме разказа „Съкровището“ в превод на Огнян Стамболиев – текст, който носи характерната за Деледа смесица от веризъм, духовност и човешка драма. В този разказ суровата сардинска природа, бедността, самотата и моралните изпитания се преплитат в историята на Джан Гавино – млад мъж, който случайно открива злато и се сблъсква с най-дълбоките страхове, желания и слабости на човешкото сърце. „Съкровището“ е пример за онзи тип литература, който Деледа превръща в своя марка: реалистичен сюжет, силни характери, духовни колебания и неизбежна морална присъда, изречена тихо, но категорично.
ГРАЦИЯ ДЕЛЕДА – 90 ГОДИНИ БЕЗСМЪРТИЕ
Грация Деледа (27 септември 1871 г., Нуоро, Сардиния 15 август 1936 г., Рим) е втората жена писател, получила Нобеловата награда, след Селма Лагерльоф.
портрет на Грация Деледа – худ. Плинио Номелини, 1914 г.
На 10 декември 1927 г. Деледа получава Нобеловата награда за литература за 1926 г. „за силата ѝ на писателка, подкрепена от висок идеал, който изобразява живота в пластични форми, какъвто е на нейния уединен роден остров и който с дълбочина и топлина се отнася към проблеми от общ човешки интерес“. Грация Деледа е и първата жена, кандидатирала се за депутат в Италианския парламент през 1909 година.
Повечето от нейните разкази и романи са вдъхновени от родния й край, Сардиния. Стилът на Деледа е определян за смесица между веризъм и декадентство. Авторка е на книгите „Сардинско цвете“, „Тъгуващи души“, „Елиас Портолу“, „Богът на ветровете“,„Пепел“ и много други. Умира през 1936 г. У нас е особено популярна до 1944 г., когато са преведени редица от нейните роман.
Огнян Стамболиев
СЪКРОВИЩЕТО – разказ на Грация Деледа
Тази година Джан Гавино Аливезу обработваше парцел до брега, близо до руините на древна църква. Земята беше бедна, та съжаляваше, че я нае, макар и на безценица. Но въпреки това се захвана здравата за работа. Започна да премахва камъните, да изкоренява останките от изсечените маслинови дръвчета, при това рано сутринта, та още към обяд се умори и едва можеше да се изправи. И като захвана долната част на гърба си ръце, да укроти болката, вперил очи в зелената линия на морето, си каза: да, каквото и да се говори – няма по добър живот от този на отшелниците .
Хората от селото говореха, че тук живял някакъв стар свещеник –отшелник. И на сто и седем години и умрял точно тук, при същите тези развалини, но никой незнаеше къде точно е гроба му. А Джан Гавино беше още млад и съвестен; стараеше се да работи по-внимателно, за да не разкопае случайно гроба с мощите му .
„Да, помисли си той, като спря за миг и се опря над мотиката, добре им е на тях, отшелниците! Какво всъщност правят те? Ами, нищо полезно. Ядат каквото Бог дал, също като птиците. Освен, че спят доста, кротуват си и не знаят какво е грях. И се чувстват добре и тук, та и в онзи свят. Вярно е, че и богатите не правят нещо полезно. Само дето ядат, пият и трупат богатства. И имат безброй грехове. Тези от тях, които са по-добри, все пак имат някакъв страх от Бога, накрая някои от тях дори водят скромен живот, търсят самота – например старият адвокат Дон Гавино Аливезу (той беше негов съименник, не роднина). Той, горкият, учи, учи, харчи пари, броди по света, а сега живее сам, не излиза дори от къщи. Ето я и къщата му, вижда се от тук. Бяла, висока, като камбанария – стърчи над всички покриви.”
За да види пейзажа пред себе си, по-добре, ниският на ръст, Джан Гавино, като продължи да се държи за долната част на гърба си, се покатери по най- близката купчина от камъни и изгорели пънове. „Да, тежка работа е това, дори доста тежка, но нали това е, което Господ иска…“, каза си той.
Скоро слънцето се скри зад пурпурните облаци, а крайбрежието потъна под тъжната, сънлива мъгла. „Време е за почивка“, помисли си Джан Гавино. Нямаше за къде да бърза, нали не гонеше богатство, нито пък мислеше да се ожени? Ами, да жените едва ли се нуждаеха от него, пък и той не блестеше нито с ум, нито с хубост, дори и свой си дом нямаше…“Ех, ако бях богат, щях да ме искат за съпруг, поне заради парите ми. Да, но всички те са едни глупачки. Говорят, че този отшелник бил напуснал Испания и се заселил тук, за да избяга от някаква зла жена. Да и Дон Аливезу, макар да е адвокат, също бил страдал достатъчно заради тях, та сега не иска да види образ на жена, дори на снимка! Общува вече само мъже. Отначало те идваха при него за съвети по правни въпроси, сетне започнаха да го питат как да уреждат отношенията си с жените по мирен начин, без пари и съдилища, та постепенно той стана за мъжете от селото нещо като съветник, селски мъдрец. Да, човек като него, дето стои над светската суета, никога няма да те излъже и дори ще запази тайната ти, ще ти даде добър съвет. Разбира се, жените от селото не можеха да отидат при него, но при нужда изпращаха мъжете си, така че селската лечителка отдавна загуби своите клиенти.
Джан Гавино съвсем нямаше нужда от неговия съвет, обръщаше се направо към Господ. Напоследък, обаче, при адвоката- отшелник ходеха все по- малко хора. Мнозина заминаха за Америка да търсят работа, а може би и щастието си…Спомни си за мъдрия старец просто защото си представи как, той, заедно с онзи свят отшелник, седи на брега близо до скалите, под плясъка на вълните, а над тях прелитат чайките и морските орли. И отново погледна към морето, като извади мотиката си от твърдата почва. В този миг, заедно с буците пръст се изтъркаля нещо жълтеникаво с формата на пшеничено зърно с големината на плод, на ябълка. Той вдигна този странен предмет, постави го в дланта си и изведнъж коленете му се огънаха, сякаш нещо го ръгна в гърба. „Боже мой, та това е злато!“
В този миг, всичко се завъртя, морето се приближи към селото, а селото към морето. Джан Гавино падна на колене. Вече всичко около него се люлееше, а той копаеше, ровеше земята с мотика, с ръце, а жълтиците все изскачаха и изскачаха на повърхността. Боже мой, сякаш се беше натъкнал на цял извор от злато! Бързо напълни джобовете си, изсипа златото и в пазвата си, започна да го реди до ръба на изкопа и продължи да рови, да рови, като дишаше тежко. Не, не се умори, можеше цял живот да копае така, тук, в тъмното, прегърбен, потънал в пот, която обливаше и лицето му…
Накрая, след това, като се увери, че вече няма нищо друго, седна върху разровената купчина пръст, сложи златото между краката си и започна да го нарежда на колони, като дете. Имаше страшно много монети и всичките златни. Почисти ги с пръст, натърка ги с трева и те заискряха. Къде да ги скрие? Уплаши, че ще полудее, и въздъхна тежко…
Повече от седмица държа той съкровището в кожена чанта – страхуваше се да не го откраднат, та и нощем спеше върху него (или по-скоро будуваше и мислеше какво да прави по-нататък, защото сега нямаше време за сън) . Не, не отиде в селото – там непременно щеше да се изкуши да си купи нещо, та всичко ще бъде разкрито и да го ограбят. Страхуваше се и от съда. Той знаеше, че всяко намерено съкровището принадлежи не само на собственика на земята / а той беше само наемател!/, но и на държавата, та заради това щеше да получи много малко и всички да му се присмеят. Страхуваше се и от жените, да, най- много от тях! А най-много се страхуваше от роднините, при които живееше. Те винаги му се подиграваха, не мислеха нищо добро за него, а пък точно сега той искаше да им покаже (или на себе си), че не е по-лош, че дори го бива повече. Ядеше, за да не покаже, че има пари, не ходеше и в селото. Докато работеше, връзваше чантата като раница на гърба си. Все пак запасите от храна свършиха, така че все пак, трябваше да отиде до селото. Тогава внезапно реши да посети Дон Аливезу за съвет.
Къщата на стария адвокат беше отворена за всички. От обраслия двор Джан Гавино се изкачи по външната стълба право на последния етаж, влезе, без да почука, в празна стая и спря, вдигна глава и отвори уста, точно като Джафа, героя- глупак от старата сардинска приказка, на когото любящата му майка хвърляше хвърляла зърната боб от прозореца направо в гърлото му .
Да, Дон Гавино няма да откаже на никого; но как можеше да го видиш?
– Хей, кой е там?
Една стълба беше спусната през люка на тавана и той бързо се качи по нея. Противно на очакванията, пред него не беше сивокос отшелник, а един още не стар, закръглен мъж, седнал да пише нещо пред отворения прозорец, през който се виждаше цялото поле, та чак до парцела на Джан Гавино.
Да, наистина, изненадващото беше, че тук имаше и една жена – висока, изглеждаше властна, макар и малко бледна. Тя оправяше леглото му, но след знак на собственика тръгна към вратата. Явно не беше от тук; Джан Гавино я беше срещнал няколко пъти в селото, винаги, яхнала кон, но не знаеше коя е и накъде отива – всъщност, нали не го интересуваха непознатите. Да, явно, каквото и да се говореше за него, Дон Аливезу беше, все пак, променил възгледите си за жените…
– Какво има? – попита го собственикът, като се обърна леко, без да оставя писалката си.
Джан Гавино отвори уста, но гласът му секна, та не можа да отговори. Не можа и това е! Човекът, който седеше пред него, му напомняше за толкова много други – например синдика, с когото беше роднина, доктора, самия съдия. И какво пишеше той? Джан Гавино си спомни как веднъж беше извикан като свидетел по едно дело в Нуоро и остана там, да нощува у роднина. Вечерта, той излезе да подиша чист въздух, седна на двора с няколко млади дами и слуги и им разказа една история. И какво? Една от тези млади дами го записа и го публикува във вестника! И съдията, и учителят го прочетоха и после му се присмяха на него, а и на нея, а тя беше дъщеря на този роднина.
Не, той съвсем не вярваше на хората, които можеха да пишат.
– И така? — попита търпеливо мъдрият адвокат- отшелник, като го погледна напрегнато с живите си черни очи. -Какво ще искаш сега да ме питаш?
– Ами, аз… Прощавайте… Исках само да ви попитам… Исках да ви попитам за тази жена…
Той посочи към вратата, откъдето бе излязла жената и намигна. Домакинът се засмя леко, като дете.
– Да, да, разбирам, – каза той, обръщайки се към бюрото си.
-Коя е тя? – настоя Джан Гавино, вече поглеждайки фамилиарно към домакина.
– Тя е една добра жена, вдовица… Идва при мен по един въпрос, за съвет. Тя е от добро семейство. Ако се омъжи отново, близките й няма да възразят, а пък и ти си добро момче! Искаш ли да я извикам?
– Да, аз самият, ако ми позволите…
– Браво, браво. Овчар ли си или имаш собствена ферма?
– Овчар съм, – отвърна му Джан Гавино.
Странно, но по някаква причина се страхуваше от този човек, черните му пронизващи очи – струваше му се, че виждат всичко, дори виждат какво имаше в торбата на гърба му.
-Бог да ви благослови, Дон Аливезу, – измърмори припряно той и се запъти към изхода.
При звука на Божието име в сърцето му се надигна горчивина. Да, той съгреши: да, сега излъга един наистина добър човек – не, той изобщо не се интересуваше от тази вдовица. Като след долу я видя. Тя стоеше неподвижно в подножието на стълбите и го гледаше с огромни очи, сякаш го чакаше. Реши, че го е чула; изчерви се, набързо й отмина.
Когато тръгна към дома – с тревога в сърцето си, с кожената чанта на раменете – той я срещна отново. Беше зад него. Седеше здраво върху своята млада кобила и спокойно гледаше напред, към пътя. След като настигна Джан Гавино, овладя животното, погледна надолу към младия мъж и той отново се изчерви. Така започва тяхното запознанство. Тя говореше спокойно, приветливо и изобщо не се смееше. Каза, че пътувала сама дори през нощта и не се страхувала; при необходимост обличала мъжки дрехи. Веднъж дори срещнала разбойници, но нищо не й сторили. „Да, който се уповава на Бога, нищо няма да му стане“, засмя се тя.
-Кажи ми,но честно, – попита тя,- защо попита Дон Аливезу за мен? Какви са твоите намерения?
– Моите намерения са честни. Само дето… преди като те видях, ми се стори по- ниска. Май че аз съм нисък за теб.
– Нали всички сме равни пред Бога…
Никоя жена не му бе говорила така. Сърцето му заби по-силно, дори сякаш се блъскаше в гърба му; а отзад имаше торбичка. И когато си спомни за нея, съмнението се завърна – може би тя знаеше за нея и всичко беше заради парите?
Жената му кимна за довиждане и подкара по- бързо коня, а той тъжно я погледна…
През нощта му хрумна да скрие чантата в някоя цепнатина в близката скала, където не стъпваше никой, наоколо кръжаха само орли. Да, ако тя наистина бе готова да го обикне, той сигурно щеше да й даде тези пари.
Тръгна право към скалата. Нощта беше синя, есенна; златна светлина се виеше над морето, а под скалата водата беше спокойна, матова, като мляко. Познаваше тези пукнатини от детството си; Тук свиваха своите гнезда орлите. Скоро намери подходящо място и скри торбата. На връщане се спъна и едва не падна, добре, че не се преби. На разсъмване отиде за съкровището си. Всичко наоколо беше изпълнено с алена светлина; синята вода под скалата беше толкова спокойна, че отразяваше сянката на летящите птици.
Да, само за него нямаше покой! Започна да търси торбата като луд. Слънцето вече изгря, стана дори горещо, но торбата все я нямаше. Накрая му се привидя, че някакъв предмет, подобен на странно животно, жълтее там, в далечината. Тогава разбра, че орлите бяха взели торбата за плячка, че сигурно я бяха отнесли и пуснали в морето. Нали не ставаше за ядене?!
Тогава реши да се върне на пътя към селото, на мястото, където се надяваше да срещне жената. Реши да я чака. Вярваше, че сигурно ще мине с коня си оттам. Но тя така и не се появи.
Грация Деледа
подбор и превод от италиански Огнян Стамболиев
*
Грация Деледа е автор, който, като описва родната Сардиния, я превръща в литературен космос, в проекция на света, водеща далеч отвъд провинциализма, превръщайки локалното в глобално. Нейните герои са бедни, уязвими, често необразовани, но винаги дълбоки. Тя пише за морални изпитания, духовни колебания, човешка слабост, бедност и чест, самота и надежда, неизбежността на съдбата. „Съкровището“ е точно такъв текст: суров, човешки, тихо трагичен, но и изпълнен с онзи светъл морален поглед, който прави Деледа вечна. Тя оставя следа, защото пише за универсалното през своя поглед и личен житейски досег. Тя пише за общочовешкото през “сардинското”. Търси и успява да намери път, по който да опише светлината през мрака, голямото, чрез дребното, вечното, чрез ежедневното. И днес, 90 години след смъртта ѝ, тя продължава да бъде жива в думите, в пейзажите, в героите, в моралните дилеми, които никога не остаряват. – бел. ред.
