Откъсът, който представяме днес от романа „Неизгубена, ненамерена“ на Яна Василева, е светъл момент от живота на главната героиня Сияна – психолог, чиято професионална отдаденост и човешка чувствителност са в основата на цялата книга. Тук виждаме не просто празник, а събиране на хора, които носят доказателство за нейния труд, за пробуждането на онези, които са потърсили помощ, за надеждата, която се ражда тихо, но устойчиво. Това е откъс, който подготвя читателя за по-дълбокото движение на романа – за личната история, за любовта, за отговорността, за онзи момент, в който човек се обръща към себе си и към другите с благодарност.
Людмила Данова е избрала да прекъсне разказа точно там, където очакването достига своята кулминация – и оставя читателя да поиска още.
НЕЗАГУБЕНА, НЕНАМЕРЕНА – откъс от роман на Яна Василева
Сияна празнуваше полуюбилей – 35 години. Членовете от дружеството на психолозите й бяха организирали парти в столицата, където живееше. Не беше чудно, тъй като името й се ползваше с голям авторитет. За краткото време от пет-шест години бе успяла да заяви своето сериозно присъствие и резултатна дейност в сферата на психологията. При нея идваха и млади, и стари – жени, мъже и двойки. Случваше се и родители да се консултират по въпроси за децата си.
Наложи се преди известно време да разшири дейността си и да набира специалисти или учащи се, които да й помагат. Разпредели си дейностите почасово и нае цял етаж от сграда, за да може там да се провеждат консултациите със специалистите. Организира съвместно с тях различни курсове и понякога се налагаше лекциите да се провеждат в по-големи зали заради нарасналия интерес.
Друг на нейно място би уловил изгодата от всичко това, но за нея повечето хора означаваха нещо съвсем различно. От една страна й даваха знак, че си е свършила добре работата с предишните, а от друга, и може би по-важна – появяваше се пробуждане у българина. Първо леко, сякаш само едното око отваряше, след което мотивацията и желанието му за промяна се засилваха и даваха тласък за по-нататъшни действия. Кураж набираше поради това, че щом веднъж хората са се престрашили да дойдат, колкото и да са обезверени, те все пак кътаха някаква надежда. Може и да беше зрънце тази надежда, но все пак ги водеше тук, карайки ги да правят първата крачка към по-успешен и щастлив живот.
Тази вечер бе специална. Посветена специално на нея. Освен че имаше членове от Дружеството на психолозите, бяха дошли и родителите й, сестра й със своето семейство, съпругът й с детето им, приятелите й (които се бяха умножили), а и хора, на които вече беше помогнала.
Сияна си спомни за миг собствената сватба. Хората бяха горе-долу толкова. Букетите обаче биеха всякакви рекорди. Кажи-речи всеки, който беше уважил личния й празник, й поднесе и цветя. Тя почувства, че се опинява от плодовете, които й носеше трудът й. Усети се горда, щастлива и реализирана. Потърси с поглед детето си. То не можеше да разбере какво се случва. Не беше и направило нищо кой знае какво в своя четиригодишен живот, а тя го обичаше сякаш е събрало всичко най-важно на този свят. Вдигна очи и към съпруга си…
В този момент я поканиха да приветства присъстващите с няколко думи.
Яна Василева
подбор: Людмила Данова
