НЕСЛУЧАЙНИ СЛУЧАЙНОСТИ – разказ на Илияна Кръстева
/Приказка за възрастни/
На проф. Венелин Терзиев
Трябваше да се вдигна на пръсти за да надникна през един от зъберите на отбранителната кула на двореца, която кой знае защо се наричаше „Гуру гу лялалат“.
Червената ми коса се развълнува от лекия ветрец идващ от голямата река и носещ мирис на липи. Пуснах дроноса, като му зададох близка траектория, защото исках да наблюдавам едно семейство таралежи, които издаваха почти човешки звуци досами стария южен зид на крепостната стена. Той граничеше с цветните градини на старата и разорена принцеса Ташийка, която почина наскоро.
Носех синя, бродирана на цветя шапка от чист памук, която ме защитаваше от слънцето. Предполагам, бях забелязана от нахалните гларуси, които имаха кулата за своя територия и мъкнеха в нея открадната храна. Кискащите им звуци и истеричен смях, примесен с трополенето на крачетата на три малки и майка им ме подлудяваха.
Все пак успях да настроя екрана под големия навес, приличащ на обърната бяла роза, който баща ми поръча, заедно с обсерваторията ми. Проектирах върху на-носферичната постоянно обновяваща се повърхност на комбанайзера си уравнението: 5 sin(x) + 2 cos(y) = x*log(y), което беше изпратил възлюбеният ми, живеещ на друга Галактика. След ангстрем време се изчерта графиката му:
Пуснах четеца на мисли и се отпуснах във въртящото се кресло.
Внушателният канал беше инсталиран и леките инфрачервени вълни ускоряваха възприемчивостта ми. Диктора отчетливо произнасяше: „Има две неизвестни. Като две съдби. В лявата част и двете се движат по безкрайно периодични функции с падове и низини. (Синусоиди и косинусо-иди). Като при двама души. В дясната част става сложно. Има резонансно експоненциално натрупване. Което като е отдясно балансира и дава сила, но ако се премести отляво идва с отрицателен знак и е много разрушително. Също така се движат перпендикулярно една на друга двете неиз-вестни. Но!!! Имат една пресечна точка.“
Придвижих се по-близо до сферата, за да дам обратен импулс за връщане на мисли. Изпратих внушение,че възможността за пресечна точка не ме устройва, защото търсех постоянни, а не променливи величини. Посочих, че е необходима среща, но не виртуална.
Докоснах зоната на самоусъвършенстване върху дясната китка на ръката и се залисах в чертане на нервни импулси върху бяло платно от импрегниран Хермес Фуфанон. За да изчистя съпротивите си се налагаше да окръглям ъглите в пресечните точки и да освобождавам негативизма. Чудесно занимание, преди да се появи учителят ми мастър Вевелинос. Той беше доста висок мъж, с неземно красиви очи, приличащи на аквамарини. Косата му проявяваше характерните за възрастта си прошарвания, които не пречеха на чудесния цвят на сократовското му чело.
Мастърът се усмихваше винаги загадъчно, като комплимент за бъдещи пости-жения. Чувствах се толкова малка пред него, че винаги трябваше да обувам безкрайните обувки, които ме издигаха почти до неговото ниво.
– Синклитикия, – каза ми той. – Нямаш никакво време. Аз също! Започваме важен проект.
– Учителю, нека да хапнем първом. Гладна съм – измрънках аз.
Плеснах със шибалчицата на баща ми и от розетка, която се отвори в пода изскочи минимизиран келнер с черно сако, черни панталони, черни ръкавици, черни очила и учтиво, но доста високомерно заяви, че ще сервира специалитет на Помпония стейт, който се наричаше: „Млечна баница, но не съвсем“.
– Добре де, дай тука нещо, че дела ни чакат: каза мастера и се загледа в течащата напред- назад река.
– Пфу, не стига, че са умъртвили брюлето с някакъв компот, а са сложили и захаросани и препечени кори от баница във форма на операта в Сидни преди 300 години, каза учителят, като едва преглъщаше.
– Това го водят иновация, сподели келнерчето.
– Случайно да си чувала за неслучайностите? – обърна се към мен, докато небрежно облизваше устни Вевелинос.
– Да, мисля си за цънцарите, москитосите или древните комари, отговорих неопределено. Тези същите се опитват да ни оставят белези в този момент. Случайно ли е това?
– Не скъпа, баща ти не е пръскал скоро и са се размножили. Станали са огромни, почти като изчезналите отдавна врабчета.
– Синклитикия, ще трябва да разработим в алхимичната лаборатория репелент.
– Да мастър, неслучайно живеем покрай реката. Тя е живота и смъртта едно-временно. Иска ми се да сме като нея. Да не бързаме, защото няма за къде. Да не се вълнуваме, защото всичко е вятър и мъгла. Да бъдем обтекаеми и гъвкави, за да избягваме препятствията.
– Имаш много да учиш за реката на живота, защото тя крие формулата на лю-бовта. Ще ти дам само една съставка, а ти ще намериш останалите.
– Кой е този ингредиент, уважаеми Вивелинос?
– Търпението, като ме погледна право в очите ми каза учителят.
Илияна Кръстева
БЛАГОДАРЯ ЗА ДОБРИТЕ ДУМИ!
Вървя по препълнените улици на този град, който дори не ме впечатлява. Хората са спокойно съботнопротяжни в своята походка. Поовехтелите сгради ме връщат в спомени от несъвсем далечно ни минало. Погледът ми често се взира в олющените фасади и недобре поддържаните постройки, които са в прилика с нашите възрожденски къщи. Много хора, а звуци като че ли не се чуват. Лицата около мен се променят бързо, но са някак старателно прикрити и не откривам да излъчват почти нищо – може би е от променящото се есенно спотайване на времето с очакване на предстоящата зима. Странносивите цветове на дрехите се сливат с плочниците на площадите и прашните тротоари. Вятърът днес постоянно напомня за себе си и изпраща непрестанни послания до телата ни, като запраща някъде в края на улицата оскъдните топли стонове на слънцето, където се вижда меко осветена част от града.
Опитвам се да чуя диханието на този град, защото езикът на говорещите не разбирам или, като повечето родни посетители, само поназнайвам стотината думи, които използваме ежедневно и в нашия език. Не усещам долитащите думи, а само виждам поизкривените лица и ръкомахания на някой отегчил се от продължителността на разговора слушател.
Тук никой не бърза да разкрие своята емоционалност в лекомислието на кресливите думи с високи тонове или може би само моето усещане е такова. Неразборията настъпва неочаквано при пресичане на поредното оживено кръстовище, където никой по никакъв начин не иска да спазва никакви правила. И пак думите не присъстват, а само кратки и бързи подтичвания на множеството насъбрали се хора. Само звук от спирачки на автомобил, даващ път на неразумно преминаващите пешеходци. Дали пък думите не са свършили тук, или са запазени за друго време и място – не успях да разбера и усетя досега.
Денят, който отново си отива, е някак фриволно лекомислен – не усетих с какво се изпълни, но той пак ненаказан тихо се прибира някъде.
Промушвам се пред поредната струпана камара от хора, които не говорят високо и дори не се усмихват. Вятърът и днес пречи на нашите лица да бъда усмихнати и препречва пътя на думите. Влизам в огромното пространство на хотела. Дори тишината е странно тиха – даже привичната музика тук липсва. Гледката през прозореца към града вече е сиво прозрачна, а движещите се хора като че ли са станали повече. Късият живот на тези почти зимни дни дава шанс на разноцветните светлинки, които толкова бързо се появяват отвсякъде и започват да придават приказна реалност на така сивия и оголен град.
Думите имат памет. Защо са казани?
Кога са чути?
Думите имат аромат на печен хляб,
на окосена трева след проливен дъжд.
Думите съдържат чувства. Изгарят.
Замръзват. Предизвикват хаос.
Успокояват душата.
Думите могат да изгасят светлините.
Могат да променят гравитацията.
Понякога няма нужда от думи.
Понякога има нужда само от една.
И кой би предположил, че липсващата
част от пъзела е дума?
Закъсняла дума. Преглътната. Заседнала.
Премълчана. Оставена за друг път…
„Приличаш ми на щастие“, Ирина Габровска
Погледът ми се опитва да открие отново лицата на хората, които, подтиквани от вечерния вятър с пронизващи нотки на студ, се опитват да се движат по-бързо. Сякаш чак сега усещам душата на този останал безмълвен в светлината на деня град. Пробужда се от своето мълчание в късните вечерни часове.
Светлините на улиците са толкова много и приличат на неприлично сборище, на глутница, която иска да превземе всичко. Движенията на ръцете на хората са все по-невъобразимо силно ръкомахащи, а думите, които хората си разменят, стават по-дружелюбни – долавям тяхното отражение в полуосветените им лица. Денят вече си е отишъл – неочаквано и завинаги, но тук все още присъства по своя си начин. Може би са верни думите, че колкото по на юг отиваме, то денят идва с нощта. Опитвам са да проверя всичко това от приличното разстояние, на което удобно съм се разположил в притихналото пространство на няколко етажа височина. Тук, от високото, усещам по-добре започналата и усилваща се ритмичност на този различен град. Останалият от днешната ми разходка мирис ме кара да преглъщам неволно с различаването на аромата от поредната насипна порция печени кестени, долавящ се от посоката на образувалата се опашка от хора.
Искам да донасям облекчение.
Искам да добавям лекота.
Да развалям лоши настроения.
Да си пиша весели неща.
Думи и филийки с мед да мажа.
В нощ, в която черен дъжд вали,
аз такава смешка да разкажа,
че да прихнат третите петли.
„Лекота“, Мария Донева
Оставам дълго време в тази разноцветна гледка на образи и думи, които не се различават особено добре, но се усещат в особена прегърната реалност. Многократно повтарящите се прегръдки, допиране на страните на лицата и притиснатите плътно един в друг хора разказват по особен начин за думите, които са част от срещите им. Сигурно не е пълнолуние, но в главата ми звучат едни изпети „Думи“:
И отново е пълнолуние
върху нашия път за някъде.
Вземи тая шепа думи
и ги хвърли срещу вятъра.
Разпилей ги във тъмнината,
зарови ги във ранни преспи,
напиши ги върху водата
на тънки реки есенни.
Снегове и води тичащи
бързо ще ги изтрият,
ще остана тогава самичък
там, където сме били ние.
„Думи“, Петър Караангов
От достатъчно дълго време си мисля за думите, които толкова лесно изговаряме и изпращаме с повод и без повод към други хора. Дали не ги разпиляваме в безобидно уж поведение, забравили, че са ни дадени да споделяме своите си мисли, да даваме сили и надежда, а не да прекрояваме животи и да бъдем зли. Не знам кога започваме да си служим с лоши думи и дали е възможно те неволно да излизат от душите ни, но сигурно има някакво обяснение в това ни действие. Не се научих да различавам хората с лошите думи. За душите им не смея да съдя, а ги приемам и преглъщам с болка и тъга, затова, защото са ги похабили. Как да обясним на неразбиращите, че щастието е в добрите думи, и как да им обясня, че онзи поглед на радост и на опиянение в очите е отреден само на тези, които са с добри думи надарени да говорят.
Исках да разкажа с много думи за думите. Затова, че те са част от чувството от потрепването на ръцете ни, от смирения поглед, от гордо вдигнатата глава, от сълзите, които се стичат по лицата ни (дори когато се опитваме да ги прикрием). Думите за уморените дни, за безразсъдните ни разочарования, за търсенето на възможност в невъзможното, за ужасната невъзможност да сме с онази лекота, когато сме по-близко до отчаянието; да сме усмихнати, дори когато не можем да го сторим, да правим това, което не искаме да направим, но трябва, защото е смисъл на едно очакване, и пак да намираме думи за добрите думи.
Ще ни връхлитат различни думи в тази наша измислена реалност. И все пак, нека да ни носят повече смисъл и по-малко празнота, повече доброта и по-малко тъга. Едва ли това е всичко, което може да се каже и напише за добрите думи, но дори и безмълвни, днес добрите думи са нужни и очаквани повече от всичко останало.
Относителната честота на срещите ми с читателите на емблематичното издание ме подвежда под отговорността на Висшия им съд. Пледирането на главният редактор д – р Габриела Цанева и многоуважаемият проф.Венелин Терзиев в моя полза е основание за оптимизъм по отношение на присъдата.
Благодаря за възможността да бъда на позорището!
С обич: Илияна