НЯМА ГО НОЙ – поезия на Красимир Манев

НЯМА ГО НОЙ

Пясъкът
полепна по пуловера
на гърба ти,
когато небето ме погледна
от твоите очи.
Не послушах тогава морето.
Ревеше то –
да съм по-далече от тебе.
Днес
между нас
има десет бала вълни…

…И няма го,
няма го Ной.

КЪДЕ СИ?

Замръквам по нашите стъпки във парка,
прегръща ме късната вечер.
Листата потрепват в последната ласка,
но тебе те няма. Къде си?

И шепнат следите отдето съм минал,
снежинките вятърът носи.
Дървета и пейки са вече изстинали,
а тебе те няма. Къде си?

Да, зная – от моята болка ще вземе
и нова любов ще замеси
за всичко виновното шеметно време…
Но тебе те няма. Къде си?

КОСАТА ТИ

рисува по раменете ми
толкова време.
Денят капе навън
през капчука.
И си отива.
Прозорецът крие лицето си –
изпотен от въздишките ни…
А ние се питаме –
било ли е?…
Или не е.

И ПОСЛЕ

на Нади

Не от ревност,
от обич искам да съм с тебе,
когато есента отрони
последна песен
от пожълтели струни…
И после искам да се сгушим
под капака на зимата,
усмихнати към нова пролет…
И после да бъдем искрици
в жарта на лятото.
И после…

НЕБЕ ОТ КАДИФЕ

Не мога да ти кажа какво ми е,
когато ме целуваш,
но сигурно е нещо като птиченца,
които играят на гоненка
в късните клони
на ореха пред къщи…
Сигурно е нещо –
като нежността на листата,
които слизат от вишната
и търсят плахо
влажната пръст в градината…
Не мога да ти кажа какво ми е,
когато ме целуваш –
просто си мисля,
че небето е изплетено
от кадифето на очите ти.

…НЕ ЗНАЕХ…

Не знаех как да те намеря…
Изгубвах се по толкова пътеки.
Къде ли не замръквах вечер,
не вкусил даже капчица утеха.
Заспиваха жени у мене сгушени –
тъй радостни. Ще кажеш – пеперуди.
Но бил съм, явно, другаде заслушан
в мечтите си неземно луди.
От себе си аз бил съм позабравен,
оплетен в паяжини на лъжи.
Прошушвал е край мен животът бавно
и трябвало е пак да продължа…
…Не знаех как да те намеря,
но знаех – трябва да се случи –
постеля аз да ти постеля…
Дори за някои да бил съм куче…

КЪЛБЕТА ОТ ГОДИНИ

Целувахме се дълго на перона
под свирката на идващия влак.
Със него любовта ни си замина,
припявайки вълшебно тика-так.
Отминали са хиляди сезони,
на гарата завърнал съм се пак.
Въздишките си влаковете ронят,
прераждам се във радостен хлапак…
А там, на края на перона,
напира силно любовта –
момиче слезе от вагона,
в прегръдката луда полетя…
И се втурва полудяла младостта ми
по коловозите на стари дни –
преплетена в кълбета от години,
навива бавно мойте старини…

…ЗА ТВОЯ СВЯТ

Да можех да те видя сънена –
с очи, които са ме чакали.
През които си е тръгнала нощта.
Очи, които толкова са плакали
за истините малки на света…
Да можех да те видя съмнала
и болката у теб да утеша.
И денят ни да е нежно лунен
на Адам и Ева със греха…
Само спомени – черупки от рапани –
събират лятото ми с тебе.
Ще трябва да лекувам много рани
за твоя свят. Така вълшебен.

Красимир Манев

Из „И няма го Ной“ – стихотворения, автор Красимир Манев, редактор Нели Пигулева, Изд. Дема Прес, Русе, 2025

Подбор: Павлина Петкова