НИКОЛАЙ РАЙНОВ: ТВОРЧЕСТВО
ЛИТЕРАТУРА
ПОЕЗИЯ
ИЗ „КОЛУМБ“
Вълна с вълна се сплита в изумрудена верига
И пяна кичи зъбери сребристи.
Над кипнали зелени пирамиди се издига
На хидра белий гребен. Като листи
На стара пергаментна книга,
Забравена под сребърна лампада
И лихо емната от вятър бесен,
Се преобръщат в плясъци вълните.
А скръбна нощ припада
Да спусне креп на здрач надвесен
И да почерни далнините.
Но – губи взор духа, в далечини унесен,
И мре надежда, млъква смела песен…
И ето: албатрос, политнал диво.
На буря възвестява ропота далечен!
И ето: рухват литнали гори, вълна пенлива
Бучи – и в черна падина отсечен
Клокочи гневен рев. Небето се разклати
От гръм – и ето, че прелита
Светкавичен език. Веслата
Отпуснати тежат. – „На лих живот е чашата изпита!
Моряци! Вие свойта смърт пленихте!” –
В златисти пръстени и в бисерни мъниста
Лют бяс разнизва емнати вълните.
Па лудо блъска с кървави крила страните
На кораба. Лъчиста
Вълна
Разкъсва мокрите напрегнати платна.
Изтръгва дългите весла
И плиска ручеи обилни.
Под дъсчения под. О! Буря зла
Ще срине бездни от вода и кораба ще килне!
II.
С рев талазите се сплитат
И се сриват в диви бездни:
Мълнийна стрела прелита
И – ломи сърдца железни,
И – прекъсва сетня песен.
Мрак, над пропасти надвесен,
Тътне грозно и говори…
Литна вихър мразен, бесен:
Синя глъбина разтвори
Клокотна уста опасна.
Ледна буря тихо тласка
И разниза броеници
От талази в паст ужасна,
Взор смрази, скова десница
С пъклени езици люти.
И погаснаха нечути
Сетните въздишки морни
Пред последните минути –
Там, де в мрачини просторни
Съска буря ненаситна.
Албатрос ранен политна
Сви глава, крила разпери…
Черна гробница гранитна
И гръм открехна тежки двери
И – Смъртта пристъпи мудно…
… Страшна бе: лицето чудно
На вълшебница укрила,
С поглед строг измери мудно
И – кръвта в сърдце смразила,
Взор во бездната обори…
А в зловещите простори
Пламват огнени езици;
Океан жесток разтвори
Гробница за мъченици,
Водни пирамиди срути,
И – небе раздрано лъска.
Кръв облива рани люти
И обагря далнините,
Дето смърт зловещо съска
В бездната на съсипните.
сп. „Литературен свят“, брой 48, февруари 2013
ПРИКАЗКИ
УМНА МОМА
Имало в едно село един богаташ и един сиромах. Сиромахът дължал на богаташа една пара, а нямал с какво да си плати дълга. Богатият го повел на съд пред царя. Тръгнали. Сиромахът вървял напред, а богатият го следвал. На едно място сиромахът намерил торба с жълтици. Взел я и се спрял – за да плати на онзи парата, та да се не съдят.
– Не – казал богатият, когато го настигнал. – Торбата с парите е моя. Аз я бях изгубил, та те забрах да я търсим, а не да те водя на съд! Не съм луд да тръгна чак при царя за една пара. Дай ми жълтиците!
–Не ги давам –отговорил сиромахът. – Парите са мои, защото аз ги намерих. Ти да беше изгубил торба, щеше да кажеш.
Те се скарали и отишли при царя, да се съдят за жълтиците, а не вече за парата.
*
–Торбата с парите ще стои тук – рекъл царят, след като ги изслушал, – а вие ще си отидете и след три дена ще дойдете. Тогава ще я дам на оногова, който може да ми отговори на три въпроса: Кое е най-дебело? Кое е най-бързо? Кое е най-хубаво на света?
Богатият веднага си отговорил наум на въпросите и нямал никаква грижа, а сиромахът се стопил от мисъл, додето си иде. Но той имал много умна дъщеря. Тя го чакала при пътните врата и като видяла баща си, че иде много угрижен, почнала да го разпитва.
– Не бой се – рекла, – всичко ще обмислим и ще спечелим торбата, защото тя си е наша.
*
На третия ден богатият и сиромахът се явили пред царя.
– Е, отговорете ми сега на трите въпроса, за да видя на кого да дам парите!
– Царю честити – рекъл богаташът, – най-дебел е моят шопар, най-бръз е моят кон, а най-хубава е моята жена.
– Царю честити – казал сиромахът, – най-дебела е земята, защото никой не може да я обгърне. Най-бърза е мисълта, защото веднага отива чак накрай света. Най-хубава е обичта, защото, дето хората се обичат, най-весело се живее.
Царят останал доволен от отговора на сиромаха и му дал торбата.
– Но – рекъл му той – ти трябва да ми кажеш кой те научи на тези отговори.
Сиромахът не скрил.
– Имам дъщеря, царю честити. Тя ме научи.
– Ще отидеш – заповядал царят – да ми доведеш своята дъщеря ни боса, ни обута, ни гола, ни облечена, ни с кола, ни без кола, ни с празни ръце, ни с пълни. Иначе ще погубя и тебе, и нея!
*
Богатият и сиромахът си отишли. Първият скърбял за парите, а вторият се боял, че царят ще го погуби заедно с дъщеря му.
На другия ден дъщерята на бедния казала на баща си да й донесе една мрежа, едно решето, един трън, два питомни заека и два гълъба. След като било купено и донесено всичко това, тя се съблякла гола и се обвила в мрежата, обула се с цървули от решетото, вързала тръна с връв наместо кола и впрегнала двата заека да го теглят. След това взела двата гълъба в ръце и накарала баща си да води зайците с два отделни повода, като му поръчала: „Ще водиш зайците и няма да се обръщаш назад. Царските врати са двойни. На първата има стражари с кучета зайчари. Щом ни видят, кучетата ще се спуснат върху нас. Ти ще пуснеш единия заек, който ще отвлече кучетата, а другия ще теглиш с колата навътре. На втората врата ще пуснеш втория заек, който също ще отвлече кучетата. На стълбата ще ни посрещне царят и аз вече знам какво да правя.“
*
Всичко станало, както било намислено. Царят стоял на балкона и гледал. Когато дошли до стълбата, той ги посрещнат със слугите си. Слугите пуснали срещу тях един сокол. Дъщерята на сиромаха пуснала един гълъб и соколът отлетял подир него. Пуснал и втори сокол, а тя – втория гълъб, който отвлякъл и него. Тогава стигнала при царя.
– Ето ме, царю честити, както ме искаше! Ни гола, ни облечена, ни боса, ни обута, ни с кола, ни без кола, ни с пълни ръце, ни с празни.
– Добре – казал царят и ги въвел в една хубава стая.
Там им казал, че ще се ожени за момата и ще я направи царица, но при условие никому да не помага със своя ум. Тя се съгласила и царската сватба станала.
*
По едно време дошли при царя двама селяни да се съдят за бивол. И единият казвал, че биволът е негов, и другият твърдял същото.
– Ето – казал им царят, – на двора има един голям камък. Който от вас може да одере този камък и ми донесе кожата, ще вземе бивола.
Единият селянин погледал камъка, погледал, па се отдръпнал. А другият взел чук и длето, па почнал да чука. Чукал ден, чукал два – съсипал се, потънал в пот. Царицата го гледала и го съжалила. Повикала го тайно и му казала: „Иди при царя, та му кажи, че си одрал половината, но за да одереш и другата – трябва ти въже от пясък, за да го вържеш, че много мърда. Ако той те попита: „От пясък въже става ли?“ – ти да му отговориш: „А камък дере ли се?“ Само недей казва кой те е научил на този ум.“
*
Селянинът направил така и спечелил бивола, но когато царят го заплашил, че ще му отреже главата, ако не каже кой го е научил на този ум, той изповядал, че царицата го е научила. Царят се ядосал на царицата. Повикал я и сърдито й казал: „От утре вече не си царица, върви, където щеш!“
Царицата захванала уж да събира нещата си в сандък, за да си отиде на другия ден. Мръкнало се. Всички легнали да спят, заспал и царят. Тогава царицата станала, взела един голям сандък, повикала вярната си слугиня да й помогне и двете полека дигнали с чаршафа заспалия цар от кревата, па го турили в сандъка. След това царицата заключила сандъка и взела ключа. Сетне пратила слугинята си да доведе двама слуги, на които заповядала да дигнат сандъка и да го занесат в кокошарника. Кокошарникът бил настрана, та и да викал царят, нямало кой да го чуе. Но и царят не смеел да се обади, защото, когато разбрал, че е заключен в сандък, хванало го срам. Па и не могъл да познае къде се намира – дали в двореца, или някъде другаде. Чакал да чуе човешки глас.
На сутринта царицата отишла уж да храни кокошките, па захванала да вика високо: „Тъка, тъка, тъка!“ – и нарочно приказвала нещо на кокошките, за да я чуе царят от сандъка. По едно време, когато царят се уверил, че е тя, захванал да вика от сандъка: „Царице, царице!“
– От днеска аз не съм вече царица! – отговорила жената. – Нали ти така заповяда вчера?
– Царице, царице! Пак си царица! Моля ти се, пусни ме!
–Забрави вчерашните си думи и обещай, че ще бъда царица до живот!
–Добре, заклевам се, че ще бъдеш царица до живот.
Като чула тия думи, царицата повикала слугите и почнала да им се кара защо са донесли този сандък при кокошарника.
– Скоро – казала – занесете го в спалнята на царя!
Слугите изпълнили заповедта, а тя отключила сандъка и освободила укротения съпруг.
Николай Райнов. Български приказки, Изд. „Захарий Стоянов“, С., 2005; сайт: chitanka.info
ТЕОРИЯ НА ИЗКУСТВОТО
СТИЛ В ИЗКУСТВОТО
Що е стил?
Както всяка духовна дейност изкуството е лична работа. Всеки художник усвоява с изучаване на природата или на образцовите творби особени похвати, които му стават присъщи. Той вижда по свой начин природните форми, преработва ги посвоему, предава ги не като другите (ако е самобитен, разбира се). Всички тия признаци на характерна отлика и на лична особеност се свеждат в нещо като система, стават творческа закономерност за тоя художник и съставят онова, що наричаме негов стил.
Преживелицата на всеки художник има свои особени отсенки; тая лична отпечатка налага и на стила известни изисквания.
Във всяка творба художникът прелива свои лични черти: от това естетическото съдържание получава ред особености. Тая съставка е неизменна; тя не може да се приспособява към другите естетични фактори, а кара тях да се приспособяват към нея. Тъй се подготвя личният стил, който се отличава с постоянство, защото виждаме, че във всички творби на един художник се проявяват определени клонежи.
Художникът се учи в това отношение не толкова от другите, колкото от самия себе си и във всяка негова творба се все по-ярко затвърдяват субективните стилни изисквания. След време той успява да отговори съвсем задоволително на това вътрешно искане. От тогава вече във всичките му творби проличава нещо общо, зазвучава определена индивидуална нота; тогава се казва, че художникът е постигнал личен стил.
Когато се говори за стил на Муха, Климт, Рьорих, Бакст и др. в декоративното изкуство, или на Рафаело, Каспар Давид Фридрих, Тициано, Цорн, Дега и др. в живописта, или пък на Лизип, Фалконе, Мещрович, Бурдел и др. в скулптурата – все се има предвид тъкмо това значение на думата. Обаче особеността на възгледа не прави още човека художник. Всекиму е присъщо да усеща по свой начин природата.
*
Една от задавките на художника е да издигне своята особеност до степен на стил. Същинската самобитност се изразява в това, че личните особености на художника са намерили стилен израз, че художникът е успял да подреди в съгласие със своите лични дарби останалите фактори на стила. Днес е на мода да не приличаш на другите: то не е самобитност. Христиансен пише с право: „Същинската самобитност се съвсем не заглежда как работят другите, та после сама да го направи другояче. Тя си върви по свой път, без да бере грижа за другите, без да се пита, дали бие на очи, или не. Че работата не е в самата особеност и в нейния показ, а в това – съществуващата особеност да намери свой стил, към нея да се приспособят другите фактори на стила.
Стил и време – стил и народ
Стилните личности са обаче рядкост и в изкуството, както и в живота. Човеку е свойствено да подражава, па то е и по-лесно. Големият майстор спечелва ученици и следовници, които наподобяват стила му, разпространяват особиците на работата му и тъй се създава художествена школа.
Стилът, в който работи школата, не е вече точна повторка на учителовия стил, а е по-приспособен към вкуса на следовниците; той е по-широк, в някои случаи – по-богат, обикновено – по-плитък. Тъй редом със стила на Давида или Енгра съществува стил на новокласиците. Школни стилове създали също романтизъм, импресионизъм, дорафаелството и други художествени посоки. Но във всеки от тия школни стилове личат основните признаци на майсторовия стил.
*
Стиловете на отделните майстори, работещи в една и съща епоха, и на школите или посоките, образувани от тях, носят известни общи признаци, колкото и да се различават един от друг. Тия признаци определят сборния стил на епохата, който отразява или предвещава духовните идеали на времето, изказва или създава схващанията, възгледите, вкуса, чувствата, стремежите и главните искания на века. Такива са италианските стилове Треченто, Кватроченто, и Чинквенченто. Такъв е и нашият стил Възраждане през освободителната епоха.
Но и признаци от друг род определят стиловете. Стилът на всеки майстор отразява до известна степен народността му, общите племенни склонности, вкуса и схващанията на народа, чийто син е художникът. В стиловете на различни майстори от една и съща народност се забелязват еднакви черти, колкото и малко да са наглед. „Творчеството на тия гении прилича на отделни върхове, които се издигат обаче от обща земя.“
Затова и става дума за народностен стил, който се мени според времето, но все продължава да пази най-главните си признаци. По тях именно познавачите на художествени творби определят кой народ или коя страна са създали дадено произведение, без да се вземе предвид, откога датува то и как се казва създателят му. Затова говорим за японски стил, за арабски, египетски, холандски или български.
История на пластичните изкуства. Вечното в изкуството. София, 1931.
© Електронно издателство LiterNet, 25.02.2002; Култура и критика. Ч. I: Критически зигзаги. Съст., предг. и ред. Албена Вачева. LiterNet, 2002.
редакционен подбор
