ПРЕВОДАЧЪТ ПРЕДСТАВЯ
ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ ПРЕДСТАВЯ:
АЛБЕРТО МОРАВИЯ
18.11.1907 – 26.09.1990
ОЧАРОВАТЕЛНАТА ХУДОЖНИЧКА – разказ на Алберто Моравия
Когато получих парите, оставени от баща ми, веднага си помислих, че ще е добра идея да ги инвестирам в някакъв бизнес, който да ми носи поне един малък доход. Някои ми предложиха да отворя още един магазин (продавам в моя домакински уреди на Корсо Виторио), други – да купя парцел близо до Фраскати, а трети – камион с ремарке за превоз на плодове.
Но, за мое съжаление, моята Матилда имаше друга идея:
-Американците много обичат стария Рим. Ще купиш апартамент в нашия район, ще сложиш там някакви боклуци и – бъди спокоен – веднага ще го дадеш под наем, при това, изгодно на някой глупав американец.
Приех тази оферта и след кратко търсене, реших да купя апартамент на последния етаж на сграда на Via dei Coronari. Цената беше три милиона лири, имаше пет стаи. Но целият апартамент беше доста стар и мръсен, неудобно бе да се влезе в тоалетната, кухнята силно задимена, нямаше нито газова, дори и електрическа печка, разбира се, а за готвене имаше някаква печка с въглища, които трябваше да се раздухват с перце. Балконът обаче предлагаше обширна гледка към покривите с техните неизбежни котки, неизбежните стари комини и неизбежните спукани саксии, украсяващи керемидените покриви тук-там. Казах на Матилда:
-А може би американците ще харесат тъкмо тази гледка, но не бих могъл да живея тук и един ден.
Едва подписах договора за закупуването, когато изведнъж излязоха наяве някои допълнителни прелести . Да, всъщност, това винаги се случва в старите къщи.
*
Няма сега да споменавам стръмното, тъмно и мухлясало стълбище – беше общо и трябваше да се чисти от всички наематели – нищо не може да се направи, но се наложи, отново по молба на Матилда, която внезапно стана пестелива домакиня, да извърша твърде много ремонтни дейности в самия апартамент: да оборудвам банята и кухнята по модерен начин, варосани тавани, боядисани стени, настилка на пода, да сменя рамките на вратите и прозорците.
И така, сумата, която похарчих, включително данъците и нотариалната сметка, нарасна до четири милиона лири. Освен това трябваше да купя и мебели. Въпреки че Матилда говореше за „стари боклуци“, добре е известно какво означаваше това за жените като нея: „стари боклуци“ всъщност се превърнаха в лек комплект мебели за трапезария, махагонова спалня, всекидневна във венециански стил и много различни необходими дреболии. Общите разходи отново скочиха с повече от милион. Значи дотук, пет милиона лири!
*
За добро или лошо, бях инвестирал капитала, сега оставаше само да намеря американец. Съвсем случайно веднага се намери гост, но не американец, а американка. Тя се казваше Лий. Беше красива жена на трийсет и няколко години, висока и добре сложена, но много приличаше на кукла – отчасти поради неподвижното й лице с вечно учудено изражение и огромните й, леко изпъкнали сини очи, които сякаш винаги бяха вперени в една точка, сякаш бяха стъклени, и отчасти поради начина, по който сресваше косата си и се обличаше.
Косата й също беше като на кукла – малка черна плитка – и Лий носеше къси широки поли, изпод които стърчаха тънките й крака.
Лий дойде, огледа апартамента (о, само каква гледка към покривите!) и каза, че го взема.
-Само мебелите са наистина грозни, – добави тя тъжно, – ужасно грозни!. Това ли са мебелите, които трябва да има в апартамента на един художник, синьор Алфредо? Защото аз се занимавам с живопис…
Дори се почувствах малко обиден: според мен, ако имаше нещо красиво в тази миша дупка, това бяха мебелите. И въпреки това се върнах у дома някак доволен и дори леко развълнуван – не знам защо, очевидно, бях толкова засегнат от нежния, детски глас на Лий, глас като от музикална кутия, като тези, които правят в Соренто. Споделих случилото се с жена ми. Когато й предадох забележката на Лий за мебелите, Матилда се ядоса и каза с нотка на ревност в гласа си:
-Моля те, още утре, предай на нейна милост, че това е дори едно специално обзавеждане за художник! Как може да не й хареса?! Що за художник е тя! Кажи й да няма повече претенции, да си рисува картините и да не иска повече! Достатъчно направихте за това жилище! Боже мой, каква арогантност!
*
Добре, съгласих се с нея. Ходих при Лий доста пъти след това, за договора, за сметките и наема или за нещо друго. Един ден, при едно от тези посещения тя ми каза, че много искала да нарисува мой портрет, защото, определено съм бил римски тип – не била срещала често лице като моето, на чистокръвен римлянин.
Така започнах да й позирам и имах възможност да я видя, така да се каже, в домашна обстановка. Лий беше ужасена мърла и много скоро апартаментът ми се превърна в същинска кочина. Всички неща бяха разпръснати по пода; навсякъде имаше всичко – чорапи и картонени листове за рисуване, кутии за червила и книги, по една обувка от всеки чифт, илюстровани списания, сутиени, кутии с моливи.
Тя рисуваше не права или дори седнала пред статив, както всички художници, а пълзяща на четири крака около платно, разстлано на пода. Вкъщи винаги ходеше в дълга дреха от някакво зебло, напомняща нощница, и имаше навика да ходи боса, поради което стъпалата и петите на краката й бяха винаги червени от боята, с която беше покрит тухленият под.
Освен това тя пушеше не знам колко цигари на ден, оставяйки изцапани с червило фасове навсякъде, където можеше, и не си спомням нито един случай, когато до нея да не е имало чаша, пълна с нещо много силно: Лий отпиваше от нея след всеки удар на четката си.
Не разбирам много от рисуване, но останах с впечатлението, че Лий не е толкова художничка, колкото се представяше, играейки избрана роля, както впрочем се държат всички жени – за тях, противно на поговорката, може да се каже, че расото прави монаха. С една дума, най-важното за нея беше не какво рисува – или не рисува – върху платното, а нейната хламида, босите й крака, изцапаните с боя ръце, целият този хаос, цигарите, алкохолът.
*
Това продължи известно време: аз, като напуснах магазина си, дойдох да позирам, тя ме нарисува, после изтри това, което беше нарисувала, после започна отново, а портретът не мръдна от мястото си. Признавам си, че нямах нищо против нейната мудност, защото постепенно и почти незабелязано се влюбих в Лий.
Помислете само: имам красива съпруга Матилда, десет години по-млада от нея, но въпреки това Лий ми харесваше повече и в сравнение с Матилда тя беше като изискано ястие в ресторант след домашно приготвена кифла, макар и богата. Впоследствие често се чудех защо харесвам Лий толкова много и стигнах до следното заключение: моята Матилда е обикновена жена, в детството беше момиче, в младостта си – млада жена, а след това – просто жена; Лий, след като се е превърнала в жена, явно е останала момиче.
И така, докато мислех, че говоря с жена, изведнъж на нейно място се появяваше момиче, наивно и невинно, а когато мислех, че говоря с момиче, пред мен се появяваше жена, опитна и хитра. Прелъстителна! И тази странна комбинация гъделичкаше нервите ми, като нещо неестествено, като някакво чудо; Беше непознато усещане за новост, което никога не можех да изпитам напълно и всеки път исках да го изпитам отново.
*
Един ден се качвам при Лий, влизам без да чукам (входната й врата беше винаги широко отворена, сякаш живее в Колизеума) и кого мислите, че намирам там? Разбира се, Лий, както винаги по халат и боса, да седи на пода, приведена над платното, а около него се излежаваха във фотьойли три момчета, добре известни по Via dei Coronari и околните улици като безделници, които се разхождаха на свобода само защото полицията нямаше винаги време, за да ги стигне и затвори поне за денонощие.
Това бяха млади и необразовани мъже, пробвали всякакви професии, но не ставащи за нищо, играчи на боулинг и редовни посетители на местните барове: Марио, наречен Мавъра заради тъмното си лице, пурпурни устни и черни като въглен очи, Алесандро, наречен Бегача, защото беше нисък, и Ремо, който по незнайни причини бе кръстен Вълчето. Честно казано, не бях особено щастлив да ги видя: първо, защото исках да остана насаме с Лий, и второ, не очаквах да пусне такава долнопробна тълпа в къщата.
-Добър ден, Лий.
-Здравей, Алфредо, – отвърна ми тя и веднага забеляза лошото ми настроение.
После, весело изгука:
-Познавате ли се?
-Разбира се! – отговорих аз. – Виж ги, посрещат ме с усмивка. – Тук, в Рим, всички сме приятели.
*
Така започнаха черните дни за мен. Вярно, аз продължих да позирам за Лий – тя не можа да завърши портрета – но сега, когато идвах при нея, неизменно намирах тези тримата безделници, а понякога и други екземпляри от същата порода.
Чудех се, откъде ги е взела, може би бяха разбрали адреса й един от друг. Всички тези момчета, които от време на време си разменяха гневни погледи, лениво обсъждаха своите дела, пушеха и отпиваха вино, сякаш се намираха в някой долнопробен бар или във фоайето на спортен клуб.
Все се надявах, че рано или късно ще си тръгнат, и треперейки от нетърпение, непрекъснато скачах и тичах из апартамента или поглеждах часовника с въздишка. Те, разбира се, разбраха всичко прекрасно и на инат седяха до късно, докато Лий, който не забелязваше нищо, сгушена на пода, продължаваше да рисува с четка върху платното.
Накрая аз си тръгнах пръв, защото бях единственият семеен човек в цялата компания.
Обзет от ревност, задавен от гняв, се прибирах у дома, където бивах посрещнат с далеч не милите думи на Матилда, която вече знаеше отлично къде точно се прибирам. И дори ако самата Лий някак си ми беше дала да разбера, че повече не иска да ходя при нея, тя продължаваше да се държи като несериозно момиче. И неочаквано ми даде надежда точно в момента, когато вече бях близо до отчаянието. Но за съжаление тя обнадежди не само мен, но и малко по малко всички останали.
*
Дълго време търсех причина да прекъсна тази болезнена връзка и накрая тя самата ми я даде. Един ден, когато апартаментът, както обикновено, беше пълен с празни ухажори, а аз седях в ъгъла, измъчен и страдащ, Лий обяви, че е решила да организира голямо парти у нея и кани присъстващите и всеки друг, който иска да дойде.
„Голямо парти на артисти и художници“, добави тя, възхитена от идеята си. Не й отговорих с „не“, но почувствах, не знам защо, че тази вечер ще бъде последната капка, която ще препълни вече пълната чаша. Тогава Лий стана и отиде в спалнята. Аз тръгнах след нея. Търсеше нещо, ровеше из едно от чекмеджетата – винаги ги държеше отворени, а нещата й все стърчаха от тях. Затворих вратата и хванах ръката на Лий.
-Лий, няма да дойда тази вечер… и като цяло… по-добре е да не се срещаме повече.
Лий ме погледна учудено.
-Но защо? Ще бъде артистична вечер, ще украсим апартамента, ще пием, ще се забавляваме… Защо?
-Защото аз и тези скитници, които водиш тук, в моя апартамент, просто не се понасяме.
-Защо не можете да се понасяте?
-Защото, – отвърнах й ядосано аз, – да, защото аз съм един нормален човек, а те са просто банда бандити!
Тя се засмя с глупавия си детски смях.
-Колко си бил злобен! Остани и аз ще сключа мир между вас.
-Не, това е невъзможно.
И тя продължи, малко раздразнена:
-Защо трябва да се мразите? Всичко, което правят всички тук, е само да се карат. Искам всички да живеете в хармония.
Този път дори не отговорих, а се обърнах и излязох в коридора. В коридора тя ме хвана под ръка и като ме погледна странно каза:
-Почакай малко.
Вече се зарадвах, че щеше да ме целуне за довиждане или нещо подобно. Тя обаче изведнъж ме бутна в банята. На стената над банята висеше мой портрет с въглен. Тя извади молив от джоба си и като ме погледна, коригира портрета. Тогава тя ме изведе в коридора и каза:
– Добре, добре, сега, ако искаш, можеш да си вървиш.
*
Никога повече не я видях.
Лятото вече дойде. В началото на август затворих магазина и отидох в дачата – в Паломбара Сабина, където живеят родителите на Матилда. Останах там два месеца, като удължих лятната си ваканция, за да забравя Лий и да възстановя мира с Матилда. В края на септември се върнах в Рим и първият човек, когото срещнах на Корсо Виторио, беше Мавъра от бандата безделници.
Извиках му по начина, по който го правят:
-Здравей, Мавре!.. Как си?
И веднага разбра какво ме интересува.
-Какво, не знаеш ли, че тя си тръгна веднага, на следващия ден след това парти?
-Наистина ли?!
-Ами да… – каза той някак несигурно. – Вечерта не мина много добре. Знаеш ли, тя даде на всички ни малко надежда. Е, пихме, всички се отпуснаха, някой започна спор, някой прекали, някой беше прокълнат, някой получи удар в лицето… Може би не й хареса, или може би просто се уплаши, че ще трябва да избере само един… С една дума, на следващия ден си събра багажа и си тръгна.
Тогава си спомних, че Ли ми дължи четири месеца и казах:
-Не ми е платила апартамента.
-Само това да е! – изтърси той.
-Какво имаш предвид?
-Знаеш ли, тя беше малко… Иди и виж сам. Чао, Алфредо! Бъди здрав!
*
Втурнах се стремглаво към Виа Коронари, прескачайки стъпалата, и полетях нагоре по стълбите. Когато влязох в апартамента, веднага усетих, че нещо не е наред, не говоря за безпорядък, защото винаги беше бъркотия – всичко беше както миналата вечер: обърнати столове, чаши, бутилки и отпадъци навсякъде. От стените висяха гирлянди от цветна хартия, а от тавана се простираха гирлянди от венециански фенери, чиито крушки все още светеха.
Подът беше осеян със счупени парчета съдове, доказателство, че спорът, за който говореше Мавъра, е бил страшно разгорещен. Усещането за някаква промяна в ситуацията обаче не изчезна. Освен това усещането беше доста странно: изглеждаше, че подът е провиснал.
Като се вгледах по-внимателно, видях, че не е паднал подът, а мебелите. Краката на столовете, масата, табуретките, дори бюфета бяха изрязани. Изтичах в спалнята: и тук всички мебели бяха без крака. Влязох в хола и краката бяха отрязани. Накратко, мебелите във всички стаи станаха джуджета.
Тогава някой ми обясни, че Лий е направил тази сладка малка операция, за да придаде на партито по-живописен характер. Но в този момент бях готов да повярвам, че тя наистина е полудяла. Върнах се в трапезарията и погледът ми случайно попадна върху отвореното чекмедже на бюфета: то беше пълно догоре с тъмна течност, а отгоре плуваха няколко фасове. Тук разбрах, че преди да си тръгна, или за да ми се подиграе, или просто от мързел, Ли набързо е излял виното от всички недовършени бутилки в тази кутия.
Така, моето бизнес начинание ми струва четири месеца наем, загубено време, крака на мебелите; Това включва и кавги с Матилда. Отново обиколих стаите и когато се канех да си тръгвам, видях върху едно смачкано одеяло в спалнята голям картон, върху който беше нарисуван портрет на мъж с изпъкнали очи, изкривена уста и коса, стърчаща на всички посоки като карфици от възглавница за игли. Този човек бях аз. Под рисунката Лий написа с въглен: „В памет на Алфредо от Лий“.
*
Прибрах се у дома в много тъжно настроение. Матилда веднага попита:
-Е, плати ли наема?
И аз, като хвърлих портрета, навит в тръба, на масата, отговорих сухо:
-Да, ето с това…
Алберто Моравия
превод от италиански: Огнян Стамболиев
