ОЧИТЕ – разказ на Валентин Баров

Изкачвах бавно баирчината от Шипка махала. Кротко ръмеше, но беше все още топло. Обърнах се да погледам планината. Ширнала се като развълнувано море. Върховете ѝ – като застинали вълнѝ. Доловете мъгливи. 

Тихо е. От време на време само орел писне, та подплаши сойките и те заврякат над деретата. Смалила се е гората без шумата по габърите. Готви се за зимата. Без шума по-трудно ще я кърши вятърът. Пътеката се вие нагоре към Планинско.

Задъхвам се и поспирам често.

Нелек беше денят.

В махалата долу имаше стадо крави. Късороги родопски крави. Бяха почти подивели. Пасяха на воля целогодишно и когато трябваше да им се правят ваксинации или да им се взема кръв за изследване по държавната профилактична програма, си беше цяло американско родео. Рипаха тия ми ти крави и се пръскаха по стръмнините. А ако ги приклещиш натясно, налитаха като същински бици връз теб.

Стопанинът им, Боян, беше някъде от Бургаско. Млад, як мъж. Замесил се нещо с наркотици на младини. Минал през комуна да се отърве от дрогата. Избягал от света. Избрал планината да чисти душата си. Десет години вече бореше живота в планината наедно с говедата.

За да събереш животните, да ги затвориш в сбирището, а после и да ги промушиш в прокара[1] за ваксинацията, си е ядна работа. Беше довел помагачи от пловдивските села. Хо̀ра без опит – затова и трудно свършваха работата. Новите не познаваха планината и за тях това си беше все едно са дошли на някакъв купон, ама с чеверме и родопски гайди. И сега от километри нагоре се чуваха пиянски провиквания и пошла музика. Сигурно празнуваха, че са оживели след родеото – усмихнах се кисело в себе си. 

Джипа бях оставил горе, до чешмата на Аго Мечка-Водаря. Даже и с машината не се наемах да сляза в тия пущинаци. Сетих се за думите на стареца, който намира вода, а аз взех на стоп преди време: „Да живееш в тази планина се иска кураж… и честност. Ката ден си е изпитание“.

Спрях да поема дъх. Вече се чуваше шуртяща вода. Чешмата, завита от попадалата шума, сякаш наднича и ме подканя да махна този нафтов японски агрегат, та да не я пропуснат редките пътници. Наплисквам се, пийвам предпазливо и посядвам на пейката до нея. Живата вода ме освежава. Пипам цигарите в джоба… и толкоз. „Ще ги махам“ – заричам се за кой ли път.  

Пътеката нагоре води до малка махала.

И там има две крави за ваксинация. Къщите – сякаш накацали по склоновете. Някои бяха пред падане. Стояха с тъжни, разкривени, незатворени от сума ти време черчевета и изпочупени стъкла. Комините на оджаците[2] – непушили отдавна. Покривите – изгърбили се от тежестта на налегналото ги безвремие. Тиклите отгоре – зейнали. Старите тютюневи ниви помежду им се заливадили. Дърветата в бахчите до тях – подивели.

*

Но има една подредена, наредена с дюлеви и крушови дървета. Пропушва и коминът. Досетих се – на Аго Мечка ще да е. До нея е и къщата с малкия самалък[3].

Кметският наместник го беше предупредил и той чинно чакаше, поседнал на прагчето на вратника.  

– Ееей, докторе, а добре дошѐл! Изчаках се! – пъргаво рипна старецът, подавайки ми ръка. – Викам си – няма да дойдеш. Запрел съм ги и двете. Отзад са в ливадката зад къщата, че не им се стои у ира[4]. И те вѝдело искат, да щипнат още тревица на воля, че после като зазими… 

Докара ги прибързано и животинките, усетили препирнята, ме подушват, тревожно протягайки шии, докато влизат в обора. Вързани на яслата и подмамени с кърма, дори не усещат, когато ги боцвам. Разфучаха се, тръскайки глави, но аз вече излизах от обора. Аго Мечка се беше приготвил и ме чакаше отвън с менче с хладка вода в едната ръка и сапун в другата. Чиста кърпа е метната на рамото му.  

– Ето, докторе, да се обършеш. Чиста е! – подава ми той кърпата, след като съм се измил. – Ха сега да влезем. Приготвил съм ти и мед, и круши. Дюлята тая година не е добра.  

Уморен съм, но не му се противя. Знам, че ме е чакал. Че се е приготвил.

Влизаме в малка соба[5].

Грижливо белосана е. Подът е пръстен, застлан с шарена черга. Маса, кухненски шкаф, пълен с какво ли не. Печката лениво припуква, тъкмо кипва чайник. Над нея – наниз с изсушени  чушки, чубрица, кантарион, мента и други треви. Къкри  олющена тенджерка. Мирише вкусно на бобец и сминдух. На масата – купа с круши, буркан с мед, две юзчета[6] с ракия и купа мътеница[7]. 

– Сядай, сядай, докторе! 

Присядам на скърцащия стол. Той сякаш изстенва под тежестта ми.

Оправям възглавничката и се заглеждам по снимките, закачени на стените, докато старецът се щура около печката. Отваря вратичката. Поразравя жарта. Добавя дърво в пукащата ярост и сяда до мен.  

– Как я караш? Трудно се стига и в добро време до махалата, а пък сега, в това време, като поразкаля есенес, хептен трудно става. Поядосаха те бая хайванчетата на комшията, ама тъй са. Свикнаха свободни да лагеруват и трудно се сбират на едно място. То навремето прокара беше по-читав и по-лесно ги хващаха за ваксинациите, ама сега всичко се разнебити.  

Слушам стария учител, ама много не го чувам. Той си нарежда как било едно време, пък какво станало сега. Как хо̀ра и за меджия[8] не останали.

Чукваме се с юзчетата и отпивам от ракията, колкото да не му строша хатъра. Отдавна съм изпил своето. Сега само правя мохабет[9]. Налива той в чашките от мътеницата и започва да бели ароматната дюля. Реже я на тънки парчета и я оставя в дървената тарелка на масата. Не престава да бъбри Аго Мечка. Явно скоро не е виждал никого освен овошките и двете кравушки. Забелязва, че се заглеждам по старите фотографии на стените.  

– Ей тия тук са чичовците ми: Петър, Янак, Иван, Фидан и тате Рамадан, ма той искаше Даню да му казват. Тука са се снимали у Станимака. Имаше там фотогрфин близо до хайван пазара. По-надолу сме аз с булката ми. 

Гледам олющената фотография. Той – приседнал на стола по чорбаджийски с опънати кръстосани глезени, с втъкнати длани в силяха[10], от който стърчи дръжка на кама.  А невястата – с гиздаво салтице, а на главата под фесчето гордо се показва наниз от начелника с пендарче.

По другите снимки – непознати хо̀ра със стада овце или гордо възседнали самарджийски коне. Погледът ми попада и на някаква картичка с надпис „Родопски овчарин от 1912 г.“, на която мъж с огромни засукани мустаци и рошави вежди е въоръжен като същински рейнджър от Френския легион. Бая вардене се е искало на тия овце. 

Старецът не спираше да говори. До осемстотин хиляди брави[11] бродели по Дженда и Сливка, а зимата слизали  до Гюмюрджина, днешно Комотини.  

Има една снимка, за която не питам. Досещам се, че това е дъщеря му, която е починала млада, неомъжена. Сложена е до прозореца. На светло. Запечатаха ми се ясните тъмни и спокойни очи, грижливо сплетените коси и уединението, което излъчва… Да, да…! Уединението!

Дядото се умълча. Видя ме накъде гледам. Впери поглед във вестника, с който беше застлал мушамата на масата, и започна без причина да го приглажда. Приглаждаше ръбовете на пожълтялата газета, а очите му станаха кладенци.

Дълбоки и тъмни.  

Надниквали ли сте в кладенец?

Оглеждали ли сте се в окото долу?

Усещали ли сте хладината на мъха по камъните, дето пазят водата?

Това бяха неговите очи. 

[1] Място, просека, пътека през земеделски имоти, откъдето да минава добитъкът.

[2] Огнище; стая с огнище.

[3] Помощна постройка към къща. 

[4] Обор

[5] Стая

[6] Стъклено шише с конична форма и тънко гърло, от което се пие без чаши. 

[7] Млечна напитка, подобна на айряна. 

[8] Безвъзмездна помощ при обработка на някои селскостопански реколти. 

[9] Разговор. 

[10] Кожен колан

[11] Единица, едно животно от стадо дребен добитък, обикновено овца; глава.

Валентин Баров

Из “Срещи”, автор Валентин Баров, изд. Gaiana, Русе, 2022