ОГЛЕДАЛОТО – разказ на Иванка Попова-Велева
Огледалото се появи в стаята ѝ някъде около нейните петнайсет-шестнайсет години.
Умната и наблюдателна, любяща майка бе забелязала, че дъщеричката ѝ се задържа малко по-дълго пред огледалото във входното антре, че изпъва леко тениската си, за да се увери, че там са се появили две малки преспи, които неусетно нарастваха, или заставаше с гръб към огледалото и дълго-дълго съзерцаваше изпънатите по дупето си джинси. Майката бързо осъзна, че малкото ѝ момиченце се превръщаше пред очите ѝ в жена.
Но това не я изплаши, нито я подтикна към излишна строгост: „Ти какво, ще стоиш ли още дълго пред огледалото?“ или „Докога ще се съзерцаваш така?“ и т.н. Напротив. Улови най-подходящия момент да подари огледалото на дъщеря си и да уреди то да бъде поставено в стаята ѝ.
*
Някои майки биха се учудили на подобно решение, биха я упрекнали, че подтиква дъщеря си към кокетство и суета. Но тя не мислеше така. Тя най-добре знаеше какъв път бяха извървели двете заедно. Та напразно ли ѝ беше чела приказката за грозното патенце, открило в огледалните води на езерцето, че се е превърнало в красив лебед? За Снежанка и злата ѝ мащеха (Огледалце, не лъжи/ огледалце, повтори,/ че със свойта красота/ аз съм първа на света!)? За митологичния Нарцис, погубил се, защото се влюбил в собственото си отражение във водата и само това ли?!
Няколко пъти я беше водила и в стаята с кривите огледала на някой преминаващ панаир, където двете винаги се бяха забавлявали, дори смяли до сълзи. Но всеки път и по всеки повод майката беше насочвала вниманието ѝ към разликата между красивото и грозното, прекрасното и пошлото, привидното и реалното, между себичното и алтруистичното и всеки път беше намирала подходящите думи, за да достигне до чистото сърчице на детето. Ето затова имаше доверие на дъщеря си, затова беше спокойна сега.
*
Заедно с огледалото майката беше подарила на момичето си още нещо много важно. Беше ѝ подарила приятел, изповедник и икона ведно.
– И икона ли?!
– Да, и икона.
Беше я научила да скланя глава само пред образа от огледалото. Само на него да се моли, на него да разчита и се уповава, за да формира свободолюбив и независим характер. Само пред него да се разкайва и показва сълзите си от обида или разочарование. Защото на този свят най-справедливият и строг съдник е собствената съвест. Ако може да се гледа в очите и да не се срамува от постъпките си, всичко е наред.
*
Неусетно бяха отлетели още две години, през които на тоалетната масичка пред огледалото се бяха появили някои необходими принадлежности – шишенца и бурканчета, гребени и четки за коса. Същевременно доверието растеше, защото огледалото никога не лъжеше, а приятелството укрепваше с всеки изминал ден. Сутрин се поздравяваха с усмивка и си пожелаваха „Успешен ден!“, а вечер – „Лека нощ и приятни сънища!“.
Така стигнаха до завършването на гимназията и дългоочаквания период на баловете. Всички в училище се вълнуваха, особено момичетата. Заговори се за бални рокли и обувки с висок ток, за гримове и „пробни прически“, а по-дръзките и предизвикателни от тях – и за силикон. Подготовката вървеше трескаво.
Един ден майката попита дъщеря си: „Ти не искаш ли да ти направят пробна прическа?“, а тя спокойно ѝ отговори: „Може би идеята не е лоша. За да избегнем неприятни изненади в деня на бала.“ – и се усмихна. „Не искам да си развалям настроението за глупости“ – сякаш предчувстваше, че това не е изключено.
– А какво ще кажеш за малко силикон ? – попита нарочно майката.
– Мамо-о-о! – стрелна я с поглед дъщерята. – Говорим за моя абитурентски бал, а не
за Хелоуин. Няма да гоня зли духове там?! А и знаеш – последиците са непоправими. По-лошо е и от татусите дори!
След кратка пауза лукаво додаде:
– Ти не ме ли харесваш каквато съм? Или мислиш, че имам нужда от корекции?!
Майката се усмихна и я прегърна нежно:
– Не, дъще. Знаеш, че не мисля така! Исках само да се уверя, че и ти си на същото мнение. Апропо, струва ми се, че нужда от корекции смятат, че имат, момичетата с много ниско, за съжаление, самочувствие.
*
Относно пробната прическа – речено-сторено. Поръчаха фризьорка, която да ги посети в дома им. Изричното условие на фризьорката беше никой да не ѝ се меси докато работи, затова – без огледало. Дойде в уговорения ден и час и работи дълго и старателно. Косата беше като жива и „трудна“, което ѝ отне много време докато оформи „разкошната“ прическа. След като приключи, набързо събра нещата си, извини се, че я чакали на друго място и си тръгна без дори да дочака ответната реакция, убедена, че е дала най-доброто от себе си.
Момичето тръгна малко плахо и неуверено към своята стая, за да сподели с огледалото новата си прическа. Огледалото я посрещна с разширени от ужас зеници. Върху главата на момичето се мъдреше сложна, многоетажна прическа, сякаш самото то беше куртизанка от двора на някой Лудвиг там! То ли XIV, то ли XV – все едно. Не каза нищо, но по разкривените черти на лицето момичето разбра колко гротескно изглеждаше в неговите очи. Беше му благодарна въпреки това, че за пореден път беше откровено с нея и не ѝ спести истината. Нали в противен случай можеше да стане за смях на съучениците си?! И точно тогава изведнъж избухна в неудържим… смях. Смя се дълго и заразително, така че накрая се смяха и тримата – майката, момичето и огледалото.
*
На бала беше неотразима – в рокля от коприна в прасковен цвят, с кръгло деколте и висока талия, на която толкова подхождаха обувките ѝ с нисък ток. Косата ѝ беше по младежки разпусната, само леко прихваната с диадема от бели портокалови цветчета. Виждали ли сте цъфнало портокалово дръвче? – Прекрасно е! А само как нежно ухае …
Иванка Попова-Велева
