НОВИ КНИГИ
ОЩЕ ЗА И ОТ “ЧОВЕК. АНТОЛОГИЯ НА БЪЛГАРСКОТО ХАЙКУ” – редакционен коментар и подбор
Без съмнение, тази книга е една от знаковите за издателство gabriell-e-lit.
Не само поради своя антологичен характер, но и поради тематичното и жанрово многообразие, което разкрива туптящото сърце на българската литература.
Идеята и амбицията на съставителите излиза извън рамките на простото събирателство; тази антология има потенциала да бъде не само моментна снимка на хайку литературата у нас; тя отразява и задава бъдещите пътеки за развитието на свързаните с хайку жанрове, за превръщането на хайку в национална литература и естетика. А, за да се случи това, нужно е да се подходи по различен, нетрадиционен начин, като се изследва една почти непозната, но съществена част от естетиката и същността на съвременното хайку, а именно – ключовите думи – не като протитовес, а като допълнение на киго и формата 5-7-5.
„Ключовите думи, представителни за един народ или един поет, могат да идват само от поетична емоция, или както би казал Данте Алигиери, от „великата душа на народа“.
Техниката на ключовите дума беше в основата на подбора на избраните хайку.“ – Димитър Анакиев, предговор
В бр. 4/2023 на списанието представихме няколко силни творби, предложени за антологията от своите автори. Тук ще представим други – не като рекламна извадка от антологията, а защото подборът бе труден и много произведения останаха извън кориците и́, а заслужават вниманието на читателя.
АНЕЛИЯ АТАНАСОВА
ГЛУХАРЧЕТА, ренсаку
жълти слънца
кацнали на главата ми
лазарски венец
*
бели пухчета
сняг през лятото
семенца нов живот
*
парашутчета –
пръснати желания,
които ще поникнат
АННА ДИМИТРОВА
ГАРА, ренсаку
полуразрушена гара
часовник
отмерва обратно времето
*
ръждясали релси
глухарче
в спор с паяжината
*
запустял перон
вятърът разчита
изгубени спомени
ВИОЛЕТА ЦОЛОВА
ВОЙНА, ренсаку
Над къщите
разрушени от войната
небето е като сълза.
*
Съдбоносни дни
изпълнени с печал
и нищо.
*
И въздухът дори
приема формата
на взрив.
*
Някой ходи
в тъмнината
търси оцелял.
*
Плач на дете
под развалините.
Кой ще го прегърне?
*
Тази нощ
нощта не спира
да разлива мрака.
*
В бездънната тишина
чувам сърцето
на дъното.
*
Гъсеницата на мрака
пълзи по всички
наши желания.
*
Да се върнеш
на родната земя
и калта ще прегърнеш.
*
Светлина, светлина
светлина
звучи като молитва.
ДАРИЯ ГЕОРГИЕВА
РАЗХОДКА НАВЪН
разходка навън
предлагам на птичето
да ми съчувства
*
край паметника
виждам името
на моя бъдещ живот
*
пъстра градина
търся цветята
подарени на друга
*
за една лъжа
мога да мисля
до следващата сълза
*
за силен вятър
пиша без да знам
кога ще ме предаде
ИВАНКА ПОПОВА-ВЕЛЕВА
ЧЕРНИЛКА, ренсаку
черни облаци
над земята се влачат
с мирис на барут
*
черен гарван
на черна мура
тягостно грачи
*
прясна могила
чернее пред очите
на майката
*
черна шамия
за любимия син –
почернен живот
*
Черно море
отмива сълзите –
лелеяни спомени
АЛЕКСАНДЪР АЛЕКС. ДЪБНИШКИ
СЪН ЗА ЕДИН СПОМЕН, хайун
Отронен цвят −
Към клона се възвръща …
Гледай ти − пеперуда!
Аракида Моритаке (1473-1549)
Това е спомен от моето най-ранно детство. Аз съм облечен в бяла престилчица с джоб и стоя в средата на една ливада. Виждам постройка с куполообразен покрив, но тя е твърде далеч. Усещам присъствието на майка ми. Тя е наблизо, но не я виждам. Има много цветя около мен. Това са вероятно лайки или маргаритки. Аз още не зная тези думи, така че не мога да кажа техните имена. Няма никакви думи и въобще никакви звуци в тази сцена. Рояци бели пеперуди се носят около мен вместо звуци. От този ден нататък никога не ще видя толкова много пеперуди, събрани на едно място.
Баща ми също е облечен в бяло. Той хваща пеперуди с ръка и ги слага в джобчето ми. Аз се мъча да ги задържа вътре, но не мога. Те излитат между моите малки пръсти. Баща ми хваща други и пак ми ги дава. Аз отново не мога да ги спра да отлитат …
Това е целият спомен. Понякога го сънувам. Мисля, че пеперудите в следващия ми сън ще бъдат по-малко от тези в спомена.
цветя
дарени с пеперуди
кацнали са дни
Оригиналът на английски език, заедно с превод от редакцията на немски, е публикуван в сп. CHRYSANTHEMUM, №15, April 2014, p.51
АНА СТОЯНОВА
ПИСМА, хайбун
Приятелят ми, моята ученическа любов, след като завършихме средното си образование, той влезе в казармата а аз заминах за едно село да работя като агроном.
Две години си пишехме дълги, много дълги писма всеки ден.
След година той стана взводен командир и го разпределиха на турската граница.
Започнаха се едни атаки по планините, копане на окопи, лазене по корем, през окопи, през реки, стрелби пищяха в писмата му.
В един пролетен ден, в един войнишки ден, взвода му залегнал на една малка поляка, сред пролетно дъхава гора с нацъфтели кокичета. Младите мъже, все още момчета, влюбени в живота, напълнили каските си и торбичките за патрони с кокичета, разцъфнали с момичешка усмивка. Вечерта уморени, преди да заспят, войничетата написали писма до свои близки, напълнени с кокичета.
Този войник беше мой съпруг.
Днес садя кокичета на гроба му.
войнишко писмо
целият взвод
берат кокичета
ВЕНЕЛИНА ПЕТКОВА
МИСЛИ, КОИТО ВОДЯТ В НАЧАЛОТО СИ, хайбун
Идеален ден
почва и свършва
с нашествие на калинки
Миналото лято в разгара на Ковид кризата и преди войната в Украйна, по българското Черноморие се появиха ордите на калинките. Идваха на облаци. В един момент почти замениха облаците, които от своя страна напълно изчезнаха след 25 юни, като преди това не бяха спирали да сипят дъжд близо две пълни с трудно поносима влага седмици.
Много от тях се удавиха в морето, плувахме сред трупове на калинки, и още много бяха убити по един или друг начин от спретнати домакини или побеснели подразнени войни на борбата с вредителите на статуквото (и наопаки). Може би е било знамение.
Но това ми напомни, че преди около 20 години се случи същото с бръмбарите-жътварки, дошли, казват, с ветрове и други видове атмосферни течения от Сахара – най-голямата пустиня на света. Падаха в косите ни, докато пиехме на плажа след залез, в скутовете и дори в чашите.
Обичам някого.
Пия погрешка от чашата му:
нощен пясък.
Мисля, че това ще се повтаря по един или друг начин – това нашествие на калинки от незнайно къде или бръмбари от Сахара. Както и че всички поетични образи, както и всички философски или политически сентенции също ще се повтарят. Няма измъкване.
Въпреки това – морето е огромно, небето дълбоко. А изгревът на луната – красив.
Напечен бял камък
отдава топлината си
на рибка, понякога птица.
ДИМИТЪР АНАКИЕВ
ШЕСТИ СЕПТЕМВРИ, хайбун
Шести септември е. Чета постовете на различни фейсбук приятели и се учудвам колко много от тях показват симпатии към главния враг на България. Те показват своите симпатии в момент, когато същият този враг води ужасна хибридна война срещу нашата родина и кървава война в непосредственото съседство. По улиците на София посред бял ден той извършва демонстративни убийства, за да плаши населението и политиците. И го харесват!?
Никой човек не може да оцелее, ако не знае кой му е приятел и кой враг. Това е основно знание, без което оцеляването е невъзможно.
Съединението.
Този разкъсан облак
може ли да се събере?
ИВАНКА ПОПОВА-ВЕЛЕВА
ЗА ПРИЯТЕЛСТВОТО, хайбун
от детството
безкористен приятел –
от Бога дар
За съжаление, понякога се случва приятелството да пострада…
Кога се губи едно приятелство? – Категорично смятам, че се губи тогава, когато „Интереса клати феса” подмени „Приятел в нужда се познава”, а това е rien moins que предателство.
Приятелството е: себеотдаване; саможертване; самозабравяне; самоотрицание; самоуважение; самоутвърждаване; самоизвисяване; призвание…
Там, където има предателство, не може да има приятелство. Двете са несъвместими. Както и в любовта. Компромиси с доверието не са възможни. Предателството, tout court, е най-голямото падение. La chute. Затова от него страдаме най-болезнено.
предателство
към обществото –
държавна измяна
СТОЯНКА БОЯНОВА
В ПОДНОЖИЕТО НА СРЕДНА ГОРА
Мама замина в друго измерение на 21 март 2011 година, часове след като се радвахме, че е дошла пролетта. Татко отиде при нея десет години и един ден по-късно след Ковид-19. Двамата са в подножието на Средна гора – оттук се вижда Розовата долина и високите заснежени върхове на Стара планина. До вечния им дом цъфтят рози. Наоколо – разцъфнали дървета. Вятърът откъсва венчелистчета от белите сливи, листенца от розовите храсти и ги носи над долината. Въздухът е пълен с аромати, жужене на пчели и птичи песни. В съседство са баба, дядо и вуйчо. И прабаба и прадядо…
пролетни гробове
под розовите храсти
древният ми род
редакционна статия
Подборът на творбите е на редакционния екип на сп. „Картини с думи и багри“ и е илюстрация на статията.
