Четири стихотворения на Илияна Кръстева проследяват пътя на душата – от вятъра и звездите, през осмата октава на любовта и изгрева над морето, до тихата, вътрешна прошка. Лирическият глас съчетава космически образи, земни детайли и дълбока вътрешна изповед.
ОСМА ОКТАВА НА ИЗГРЕВА – поезия на Илияна Кръстева
НИКОЙ ВЯТЪР
Повечето хора са като падащи листа… А други са като звезди,
движат се по свой път, никой вятър не може да ги отклони.
Херман Хесе
В края на пътя винаги има място за сядане.
С последния порив на вятъра безстрашно
пада листо. Поляга косо тревата. Самотата
с ръждив гвоздей скрибуца. Коленичи дърво.
От девет живота остана един, Ветрогонна.
Разлистен, клонът се скърши. Комета блъсна
с опашка изтъканите сънища, невъзможни за
сбъдване, и чезнат звезди сред небесния рой.
Не си съвършена, не си в апогея си. Въртиш се
обратно на времето и освирква те това земно
притегляне. Излез от сценария. В тази заешка
дупка измисли ли нещо, което да спира дъха?
Никой вятър не пише закони. Люлее душите,
едни тежки от пръст, другите пърхащи. Вятър
камбанен дори не може да спре неизбежното,
само попътният тласка напред. Просто върви.
ОСМА ОКТАВА
Отвъд тишината има само материя. Не поглеждай
очите на дявола. Те светят студено като всичките
осемдесет и осем съзвездия. Осемдесет и осем
клавиша в космичната бездна свирят осма октава.
Не поглеждай в проклетото минало. Болка и срам
в осемдесет и осем нюанса в теб са се вкопчили.
Ан гард! Владей шпагата. Атакувай великото нищо.
Илюзии, сбогом! Милостта не е за паднали ангели.
Продължаваш да строиш бъдеще върху спомени?
Може би искаш отново да бъдеш удобна? Чуваш
сигнала познат? Преследваш думи? Секва дъха ти
от безумните роли. Умираш, този път безвъзвратно.
Събличат те бавно. Светлина отразява прашинки
от орбитите на твоя Сатурн – страхове, предишния
образ, мечти остарели от чакане, очи с пропукани
зеници в последната битка… И отново се раждаш.
Само ден ни люлее съдбата в невъзможния свят,
Странно звездно момиче. Днес съществуваме истински.
Двойна безкрайност е вселенският знак в пасианса на
чувствата, затова наречи ги с име преди да е мръкнало.
Отвъд тишината има само любов. Не поглеждай в
очите на дявола. Те светят студено като всичките
осемдесет и осем съзвездия, но всяко е клавиш от
пиано. Изсвири любовта в неземната осма октава.
ПОД РЪКА С ИЗГРЕВА
Като нар разпуква се слънцето. Прелива през
нежните вени на изгрева елей от гранат. Звън
камбанен отеква, розовеят кубетата. Разтварят
малахитови кестени синевата на морския град.
Шпил на каменна кула с часовник пробожда
небето и пробягват по облачна диря капчици
дъжд, а земята върти се между двете ръце на
Коперник. Отпечатък от време чертае брегът.
Въздух поемам солен и прозрачен. Глухарчета
вредом цъфтят и сред пейки с подвити крачета,
зад чешмичка с момиченце, счупило стомничка,
в теменужни алеи и рожков се събужда светът.
Две усмихнати риби с мастило от сепия, върху
седефена мида рисуват платно, как се завръщам
с песента на вълните от безгрижното детство,
как на рамо със залеза отново ще срещна деня.
Под ръка с изгрева тръгвам сред пясъчни дюни.
Тръпнат от хлад морски треви. В пясъка златен
оставям пътечка, от утрото до тихият пристан
на нямото време, и закотвям сърце призори.
ПРОЩАВАМ СИ
Прощавам си, че пролет бях във всичките сезони.
Сънувах лунните си стъпки. От спомени строях
мечти и безразсъдна бях, червенокосо спорих.
Раздавах себе си. Разлюбвах, за да горя в обичта.
Прощавам си. Не преброих овцете, почти не спях.
Танцувах с вълците по светло, виех по луната като
тях. От проклетия стисках зъби и невъзможното
обидих, но не прозрях кой е приятел и кой е враг.
Прощавам си. Попътен вятър сама си пожелавах.
Разливах менче с вода от извора и все по кривите
пътеки през тръните вървях. От гордост, черното с
бялото не смесвах, че сивото приличаше на страх.
Прощавам си. Простих. Простен да бъде всеки
грях и сквернословие, и всяка напаст. В тишина
да се роди отново светлина. В храма на душата
свещицата запалих. Простих си, за да продължа.
Илияна Кръстева
