В „Отвъд забравата“ режисьорът и писател Павел Павлов ни повежда към едно от най-свидните си духовни приятелства – това с Ганка Найденова, племенницата на Пейо Яворов. Разказът съчетава лична памет, театрална история и живото присъствие на една необикновена жена, чийто живот е преплетен с поезията и съдбата на големия поет. Павлов ни връща към есента на 1964 година, към репетициите, разговорите, светлината на абажурите и онзи особен театрален свят, в който думите на Яворов продължават да звучат като съдба.
ОТВЪД ЗАБРАВАТА: ГАНКА НАЙДЕНОВА – мемоарен разказ на Павел Павлов
Някога в далечни времена пророците били поети. После поетите стават пророци. Може би защото животът с нажежено желязо е изтръгвал слова от гърдите им. Тези слова парят като въглени душите на потомците. Голямата поезия е живот. Но и животът на големия поет става понякога поезия.
Тези думи на племенницата на Яворов – Ганка Найденова, написани за малката програма в цвят лилав, повеждаха зрителите на спектакъла „Душата ми е стон” в театър „Сълза и смях” в пределите на поезията. Представлението не беше само стон от миналото, но и зов към нашето съвремие. Над стотина пъти зрителите следваха скитника поет подир сенките на облаците. И излизаха от театъра покрусени от страшната клевета, разкъсала без време струните на вдъхновението и на живота му.
Неговият живот е голямо поетическо копнение – продължава Ганка Найденова. – Поезията му – изпепелен живот.
Името на тази необикновена жена така е преплетено с един от най-свидните ми спомени, че днес се силя да открия „где е началото е где е краят”. Началото? – Един есенен ден от 1964-о лето Господне. Краят? – В навечерието на новото хилядолетие, когато произнасях надгробно слово за нея. В спомена най-трудното е да откриеш началото и края. И ето ме разпънат между тях.
И все пак припомням си началото.
В уютния дом на великата актриса Олга Кирчева сме на чай. Окъселият есенен ден, като дрешка на пораснало дете, гасне зад прозорците. Дъждовни капки се стичат по стъклата. От запарения в чайника чай се носи ароматът на далечни страни. Но ние сме тук сред абажурите, които хвърлят кръгове от светлина по килима. На масата се е измъдрила торта от кестени по рецепта на майката на домакинята – Елена Снежина.
От прославеното актьорско трио Кирчева-Славова-Масалитинова отсъства само последната. Прищевките на разговора ни връщат към оная година, когато на филиалната сцена на Народния театър бе възкресена творбата на Яворов „В полите на Витоша”.
Посещавах репетициите и се дивях на лекотата, с която Стефан Сърчаджиев оживяваше отминалите времена. Струваше ми се, че малката трупа не работи, а се надиграва. Но, изглежда, тази театрална забава е била предшествана от мъчителна подготовка. Славка Славова разказа за нейната и на Таня Масалитинова съпротива срещу този „патетичен” текст. Изглежда, доводите на Олга Кирчева са били толкова убедителни, че след невероятния успех на спектакъла двете й по-млади приятелки се окайваха за своята недалновидност.
Това актьорско трио бе като камертон за малкия театрален оркестър, бе сценично чудо. Никога няма да забравя Мила на Славка Славова, Елисавета на Таня Масалитинова и малката, но превърнала се в голяяяма роля на госпожа Амели Петрович на Олга Кирчева. Струва ми се, че и до днес като далечно ехо достигат до слуха ми думите: „Дори и кога убиват, там хората убиват с игла от злато, а не с дърварска секира, както тук в полите на Витоша.”
*
На въпроса ми как Олга Кирчева ги е убедила, Славка Славова си припомни, че им е прочела едно писмо на Яворов.
Защо печатам пиесите си преди представянето им? – отговаря на въпрос на адресата поетът. – Защото моето произведение е в текста, а не в онова, което изпълнителите дават на сцената. На сцената едно драматическо произведение става по-добро или по-лошо. Авторът няма заслуга за първото, нито грях за второто. Аз искам да бъда съден справедливо.
Леля Оля – както свойски наричах актрисата, защото в детството неведнъж бях обирал плодовете в нейния двор и от катерене по дърветата бях все с ожулени колена – се въодушеви. Пресегна се към писалището и разгърна томчето с писмата на Яворов.
Сцената не може да ни покаже никакви недостатъци на дадено произведение. И ако то ги има, те са негова органическа принадлежност и трябва да ги потърсим непосредствено в дарбата или бездарието на автора.
*
Гласът й сякаш се носеше с дима на неизменната й цигара. От стената ни гледаха портретите на нейните родители – Атанас Кирчев и Елена Снежина. Майка й бе изиграла същата тази Амели Петрович в първата постановка на трагедията през далечната 1911 година. Снежина отдавна е в другия свят – в отвъдното, а тук в нейния земен дом ни се поднася кестенова торта, възкръснала от прословутата й рецепта. На малката масичка се мъдрят кристални флакончета за парфюми, отдавна пресъхнали, но все още разпръскващи ухания. На етажерката се спотаява бинокъл – може би някога е бил закупен от Атанас Кирчев, за да може днес дъщеря му в ранна утрин да наблюдава птиците в клоните и да се чуди и мае за какво ли си чуруликат. С тъга помислих за мимолетността на актьорското изкуство.
А колко дълговечно е словото! Поколенията се сменяват и всяко открива в излинелите страници тълкувание, съзвучно с неговото време.
– Дали ще се намери най-сетне режисьор да надзърне в писмата на Мина и Яворов? – въздъхва Славка Славова. – Какъв спектакъл става от тях. Би могъл да съперничи на трагедията, защото всяка дума е изстрадана и в тях е заключен един велик любовен роман. Роман без лъжа.
*
„Защо аз да не бъда този режисьор?” – одързостявам се наум, но се пресрамявам не само да си изпрося още парче кестенова торта, но и да поискам рецептата на Снежина.
Димът от цигарата на леля Оля се провира под абажурите и изписва причудливи завъртулки към тавана. Уютно е в този гостоприемен дом – той е своеобразен портрет на домакинята. Дом, който помни присъствието на добри духове, чието обиталище ще бъде смутено от фадромите, щурмуващи стените, от хускварните, посичащи дърветата. И заедно с подплашените птици ще се разлетят спомените за три поколения артисти.
***
На пътната врата се звъни – навярно закъснялата Таня Масалитинова. Странно! Този звън събужда спомена за друг един звънец – на Яворовия музей. Прекръствам се скришом пред изваянието на Яворов в двора. Пръстът ми натиска плахо бутона. Въвеждат ме в кабинета на красива русокоса дама. Не мога да определя цвета на очите й, защото в спомените ми оживяват само погледите. Но те са светли и придават необикновена проникновеност на взора. Това е племенницата на великия Яворов – Ганка Найденова. Над писалището е окачен портрет на поета – такъв, какъвто винаги съм си го представял. Нарисуван от вълшебните четки на нейния съпруг Васил Стоилов. Ако можех да подозирам, че това семейство ще има такова присъствие в моя живот, не бих треперил като нестинарка, стъпваща по жарава.
Но срещите ни все още принадлежат на бъдещето. Оскъдна е творческата ми биография, за да се представя с някоя от моите постановки. И аз впрягам всичките си умения да й се харесам. Боя се словоохотливостта ми да не прекрачи в словоблудие. Залавям се като удавник за спасителен пояс за името на учителя ми Кръстьо Мирски. Изведнъж непроницаемото й лице става подкупващо приветливо.
*
Не мога да повярвам на ушите си – получавам нейната благословия за един необичаен епистоларен спектакъл. Но още по-невярващи са очите ми – племенницата на поета ми подава кутия, в която с кадифен шнур са завързани снопчета излинели от годините писма. Техните писма!… Наяве ли се случва това? Или ми се присънва? Доверява ми се да отнеса у дома тези реликви, този „любовен роман без лъжа”?!… Имам ли моралното право да надникна в тези откровения? С какво спечелих небивалото й доверие? Може би душите ни се разпознаха в духовното от някакъв отколешен живот? И дали докосването ми до заключените в писмата души ще отключи моето въображение? Дано призове и вдъхновението! А сега на работа!
Вървя по мокрите софийски улици, цопам из закротилите се локви и пазя с чадъра повече кутията с писмата, отколкото оплешивяващата си глава. По някое време прекосявам мост над Перловската река.
„Да бях в Англия сега и да прекосявах лондонския мост на Темза – мисля си. – Би могъл да ме застигне ножа на крадец, за да похити любовните писма на лорд Байрон.”
*
Озъртам се насам и натам. Няма крадец, няма дявол. В моята страна никой не краде познания.
„Ако си позволя да надзърна в най-интимните гънки на тези изстрадали души, то ще бъде само за да извървя пътеките, гдето се кръстосват полетите на звездните висоти с лутанията на дълбоките пропасти. Срещите на любовта с поезията – това е гласът на трескавата ми мисъл. – Водач не бива да ми бъде скандалното любопитство към трагичната гибел на тези души, а горещото желание да открия извора, из който бликнаха най-нежните песни в нашата поезия – химните на любовта.”
Останах докрай верен на истината. Не прибавих нито ред към онова, което бе оцеляло под праха на годините. Така се роди оная епистоларна соната „Роман без лъжа”.
***
Надвесен над съкровените писма в кръга светлина, хвърлен от настолната ми лампа, аз съм объркал дните и датите. Зад прозореца се проточват черни, дълги като кервани есенни нощи. Но моите в старата квартира са бели от безсъници. Аз „пътувам” по стъпките на влюбените. Мина се е надигнала в тъмни зори, за да тръгне с компания за лозята.
Прекарахме не особено весело. Аз цял ден лежах из тревата и си ровех ръцете из детелините. По едно време ми дойде наум да подиря своето четирилистно щастие. Дълго, много дълго го дирих аз. И викнах най-сетне: „Ето го!” Сграбих го здраво и много, много му се радвах!… Надвечер се заоблачи и ние побързахме за дома. Из пътя ни настигна бурята. Уморени и измокрени се завърнахме през нощта. Спомних си за „моето щастие” едва на лягане – потърсих детелината и не я намерих. Стана ми тъжно.
Бедната малка Мина! Да намериш и да изгубиш „своето щастие”. Каква лоша поличба. Натъжавам се и аз. Но се съкрушавам заедно с поета от смъртта на майка му. И ми се струва, че съм свел глава заедно с него на чирпанското гробище.
Аз изгубих майка си… През всичките тези дни не се отделях от леглото й. Нощта на седми срещу осми в градината се чу пронизителен крясък. Уплашени, че ще я смути, изтичахме със сестра ми навън. В клоните на старата черница светеха две големи жълти очи. Запратих камък. Чу се плясък на размахнати крила и продължителен, зловещ крясък… Когато се върнахме в стаята, тя беше вече мъртва… Мама…
Потръпвам от прокобата на тази кукумявка. Полунощ отдавна е превалила. Вкъщи всички спят. А вратата на стаята ми се отваря сама. Извръщам се. В разтрога съзирам силует на жена в бяло. Поразително прилича на покойната ми майка от снимките. Потърквам уморените си очи. Видението отлита като предутринна мъгла. Едва днес се осмелявам да разкажа за този майчин благослов. Тогава не посмях да се доверя никому, за да не помислят, че губя разсъдъка си.
Ако не искат да ме поддържат, ще стана учителка в Македония – оживява гласът на Мина от писмото.
И аз разгръщам плика с отговора на поета. В това епистоларно пътуване хубавото е, че можеш мигновено да се озовеш в македонските планини.
Е, добре, аз пък ще стана хайдутин в македонските планини… – заканва се Яворов. – И в една бурна нощ, когато ти ще се ослушваш плахо над разтворената книга, вратата се отваря с трясък и… щеш, не щеш, аз ще те грабна. Ако се противиш – ще те вържа!… Да знаеш само колко мисля какви да са въжата, та да не те болят ръцете.
Но това е още толкова далеч – въздъхва Мина. – Иде ми наум нещо – седяхме в кабинета на старата квартира на същата тая маса. Ти бе протегнал ръка, а аз стоях приведена над нея. – „Какво значи?” – запитах аз. – Ти се усмихна, показвайки малкия череп, поставен като камък върху пръстена. – „Значи, че всички ще станем такива.
Сепвам се. И ми се струва, че долавям пърхането на черните криле на смъртта. Навярно това е дочувала умиращата Мина, докато са я разхождали по атлантическия бряг в количка, теглена от магаре, взето под наем.
Много години по-късно аз се озовах сред дюните на Берк. В едно флаконче насипах от кадифения пясък, за да го посипя някой ден върху гроба на нейния любим. Сторих го.
Къщата се оглася от шляпане на чехли. Мъжделивата светлина на утрото се сили да надвие настолната ми лампа. Толкова дълго съм мълчал през нощта, че ми се иска да чуя гласа си. И започвам да си говоря сам. След като пожелая „добро утро” на близките си, навярно ще ги учудя с моето „лека нощ”.
Колко бяха и кога се изнизаха „белите” ми нощи? Какви пътища и пътеки изминах с пликовете до техните адресати! И винаги достигах до адреса на любовта.
Моят „Роман без лъжа” е завършен. Свезвам с кадифените шнурове писмата на снопчета и ги приютявам в картонената кутия.
***
Трепетликите биха могли да ми завидят. Така треперех от заранта пред онова, което ми предстоеше. Поканен съм на кафе в дома на Ганка Найденова и Васил Стоилов, за да им прочета каквото съм измайсторил от поверените ми писма. Кооперацията на улица „Кракра” № 12 няма асансьор. Към треперенето прибавете и задъхването от възлизането до последния етаж. Вратата се отваря гостоприемно. Светналият поглед на домакинята е някак насърчителен, сякаш предусеща, че „белите” ми нощи са се отплатили с удача.
Попадам в просторно, много красиво жилище. Кадифените завеси не позволяват да прониква здрачът на угасващия ден. Меката светлина на абажурите хвърля топли петна по скъпите персийски килими. Две прекрасни кресла се перчат пред камина. Над нея светлиците на лампите се пречупват в кристално венецианско огледало. Старинни пафти са подредени на мраморния плот. Един стар фатерщул с дълга биография помни своите обитатели. До него, на малка масичка от абаносово дърво зелено конче е готово да препусне към натюрмортите с цветя на големия майстор.
Погледа ми приковава портрет на млада жена – по-късно узнавам, че това е майката на художника, която едва помни, защото Митра си е отишла много рано от този свят. Толкова горест има стаена в лика, сякаш синът е топил четките си в сълзи. Един свещеник от старо време ме гледа, като да не е нарисуван, а се готви да ме изповяда. Това е бащата на живописеца. Но над всичко властва една поразителна българска мадона. Имам чувството, че съм попаднал в галерия. И за сетен път се убеждавам, че домът е най-верният портрет на своите домакини.
– Заповядайте на кафе! – дочувам гласа на Ганка Найденова иззад ажурна лозница от ковано желязо, преграждаща просторния хол от малка трапезна.
Изпивам надве-натри кафето и започвам да чета своята епистоларна соната. Не смея да вдигна очи, боейки се да не срещна неодобрителен поглед. Гърлото ми пресъхва от вълнение. По някое време се престрашавам да запитам дали мога да запуша. Домакините се споглеждат. Тогава проумявам, че бай Васил – както оттук насетне ще назовавам големия художник Стоилов – само това е чакал, за да запуши и той.
– Синият пепелник в „магерницата” ли е? – така наричаше трапезната той.
Откъде можех да зная, че му е забранено да пуши? „Между възлестите му пръсти – издава го дъщеря му в своя спомен – като отровно цвете разцъфтяваше неизменната цигара.”
Продължавах да чета. Запалих нова цигара, която се изпепели в синия пепелник. Бай Васил също запалваше от време на време, но подръпваше едва наполовината и настървено ги размачкваше на фасове. Щом свърших с четенето, синият пепелник бе отнесен.
Това бе един от най-щастливите дни в творческия ми живот. Епистоларната соната така ги плени, че и днес още се изчервявам от свян за тогавашните похвали. Ганка Найденова извади от рафта „Летопис за живота и творчеството на Яворов” и ми го надписа:
На Павел Павлов – за нашите минали, сегашни и бъдещи срещи в Духовното.
Така започна едно голямо приятелство. Срещите ни в духовното продължиха, докато те бяха живи. Липсват ми сега, когато те са в отвъдния свят или, както бай Васил го наричаше, „алтро мондо”. Но не ме напуска мисълта, че и двамата ме закрилят в трудните ми мигове.
***
Насърчен и окрилен летя през Докторската градина. Но изпитвам и някакъв неведом страх. Похвалите понатежават като гърбица. Яка да ми е гърбината. Дотук беше по-лесното, защото сам се борих с думите. Но тези слова трябва да оживеят в гласовете на артисти. Припомням си думите на Яворов: „Театърът е преимуществото на драмата пред другите литературни родове – тя може не само да бъде четена, но и представяна.”
„Важното е да останем верни на истината! Нали затова не прибавих нито ред към онова, що бе оцеляло през годините в пожълтелите писма. – Това е гласът на трескавата ми мисъл. – Трябва да спазваме деликатна дистанция. Не бива да търсим портретна прилика на Яворов с Поета и на Мина с Момичето. Както в музиката, да поставяме знака „легато” между адресанта и доверителя. Като посоха на пилигрим да ни послужи не скандалното любопитство, а горещата вяра да открием като поклонниците свещения извор, из който бликват най-нежните любовни химни в нашата поезия. Дали ще успеем?”
Мисля, че успяхме. Не, убеден съм – успяхме!
Няма да разказвам колко друмища извървяхме заедно с Мирослава Стоянова и Георги Гайтанников, дирейки кръстопътищата, гдето се пресичат лутанията из „дълбоките пропасти” с полетите из „звездните висоти” – поезията с любовта.
Никоя по-голяма зала не пожела да ни приюти. Като последно убежище ни се предостави малкият екран. И тук започна истинското ходене по мъките. Трудно би могъл днешният млад постановчик, разглезен, дори блазиран от чудесата на съвременната техника, да си представи какви усилия трябваше да положи тогавашният режисьор.
*
Малко на брой репетиции без камери. Оскъдно време за разкадроване с камери в едничкото по-голямо студио – култовото № 2 на улица „Поп Андрей”, защото в него се създаваха всички спектакли. Струва си да възкресим за миг атмосферата в него. Седнал пред своя монитор, режисьорът ту се радва като дете на всеки сполучен кадър, ту си скубе косите, когато желаното не се получава.
Операторите са защипали с щипки за пране към стативите на своите камери дълги поменици със записаните по реда им кадри. Гардеробиерката зашива я някое копче, я подгъва отпуснал се ръкав. Музикалният оформител те прекъсва, за да прослушаш предлаганата за озвучаване тема на съответен епизод. Сценографът и художниците изпълнители боядисват някоя кулиса. Актьорите трескаво преговарят текста на ролите си. Не щеш ли, изгърмява някой прожектор и връз главите ни се посипват стъкла. Осветителите се разругават. Всичко наоколо ври и кипи. Докато излезем в телевизионния ефир. На живо – записи тогава нямаше. За това ходене по мъките се появи анекдот, че който издържи поне десет години, ще му се даде декар лозе за награда.
*
Толкова зрители, които изгледаха „Две хубави очи”, не би могъл да ни предложи и най-огромният театър. Страната беше поразена. Осъмнахме известни. Успехът беше небивал.
Но най-голямото признание прокужда късния ми сън с телефонно позвъняване. Поканен съм на вечеря у Ганка Найденова и Васил Стоилов. Гласът й ме обсипва с похвали. Развълнувана е до краен предел. Запитва ме дали не мога да отида по-рано за следобедното кафе, за да имаме повече време за раздумка. Едва смогвам да се обръсна и окъпя от постоянните телефонни обаждания.
И ето ме в ателието галерия на художника. Всъщност той си работеше в просторния хол. Около него беше чисто като в църква. На статива съхне картина и само една кофа с мътна вода от боите под него. На главата му – пъстра узбекистанска тюбетейка. На упрека на Ганка, че посреща гостенина си по чехли, бай Васил отвърна, че им гостува свой човек. Припрян съм. Очаквам да чуя мнението им за моята телевизионна поема. Но Ганка отлага нарастващото ми нетърпение. Налива кафе, поднася топла баница. Бай Васил започва отдалече:
– Моят приятел Майстора ми разказа веднъж за един художник, който му се похвалил, че на излизане от изложбата му хората били разплакани от негова картина. А той му рекъл: „И на „Многострадалната Геновева” много хора са плакали, ама хубава пиеса ли е?”
Накъде ли бие бай Васил? Секундната пауза ми се струва дълга като час. Ганка се усмихва едва доловимо. Аз сякаш съм седнал на тръни.
– Трудно се разплаквам – продължава големият художник. – Но снощи си поплаках.
Отдъхвам си. Това е неговото „браво”.
Ще спестя на читателя суперлативите на Ганка. Ще си позволя само да споделя, че тя обобщи вълнението си с думите:
– Безупречен ритъм – сякаш подслушваш ударите на сърцата им. Пределна музикалност – същинско виртуозно изпълнение на соната. Чистота на рисунъка – като съзерцание пред възрожденска икона. Душите им са останали доволни на оня свят.
От този ден станах чест посетител в дома на улица „Кракра” № 12. Винаги заварвах бай Васил със съхнеща картина на статива, с азиатската шапчица и неизменните домашни пантофи. Много от картините, които виждах предния път, вече ги нямаше. На моята почуда, че ги е подарил, той казваше:
– Картините трябва да пътуват.
Докато Ганка биваше в хола, той предпочиташе да водим мъжките си разговори на френски. Владееше този език като матерен. Но обичаше да се шегува, че от шоп французин не става. Отидеше ли Ганка до „магерницата”, той ме помолваше да запаля цигара и да му дам да отпуши, но синият пепелник оставаше на поставката на моя фотьойл, та ако тя внезапно влезе, да я заблудим, че пуша аз.
Не беше лесно сприятеляването с този шоп-французин. Дълго време бях подлаган на обстоен тест. Докато този „попски син и дяволски внук” – според собствения му шеговит израз – ме допусна в тайните на своето неподражаемо Изкуство. Споделяхме обсебването си от Апостола на свободата. Бай Васил разказваше, че го е рисувал, както се рисува светец на икона. Гордееше се, че неговите предци са били сподвижници на Левски. Разказах за своя пра-прадядо поп Михал Войников, в чийто дом Дякона е преспивал и пял заедно с него на утринните богослужения.
Веднъж ми довери еретичната си мисъл, че всичко земно е създадено от дявола. И сред този грешен свят върви един праведник – Владимир Димитров-Майстора. За него бай Васил говореше като за месия, пророк, крачещ бос по земята. Веднъж му разказал как оставил да съхне до стената картина, на която били изобразени селяни с гроздове в ръце. Дочул по някое време странен шум, извърнал се и що да види – кокошки кълват гроздето. И наставил: „Абе кокошките можем да излъжем, но не и хората.”
Друг път засия от признанието ми, че много харесвам Енгр. Оказа се, че французинът е сред най-любимите му художници.
Трудно е да възстановя посоките на нашите разговори, отлетели като дима на моята цигара. Но заедно с пейзажите му аз пребродих годишните времена. Вдъхвах уханието на неговите пролети, стъпките ми прошумоляваха сред жита и слънчогледи, главата ми се посипваше от капещи есенни листа. Но може би най-силно се е запечатал споменът от неговите зими. Харесвах девствената им белота. Душата ми се разтваряше за доброто. И странно – не зъзнех сред тях. Осмелих се да го кажа на глас.
– Ще имаш една зима от мен тогава – рече той.
И пред слисаните ми очи взе един акварел от статива и го потопи в кофата с мътилката от боите. Трябва да съм се провикнал от изненада, защото той ме успокои, че това се нарича „къпане на картината”. И те излизаха пречистени като осветени икони. Острите контури се размиваха в невиждана мекота. И над всеки пейзаж засияваше такова небе – а небе се рисува най-трудно, – каквото само този майстор можеше да сътвори с вълшебните си четки.
А неговите мадони!… Дъхът ти спира пред тях. И само който не ги е съзерцавал, може да повярва, че този иконописец може да бъде крадец на Богородици.
Днес бай Васил обитава „алтро мондо”, както наричаше отвъдното. Като утешително завещание е приятелството ми с дъщеря му Явора. Тя е надписала върху своята книга „Баща ми” следното посвещение: „На Павел – приятел на мъртвия и живота, които се срещат в тази книга. С уважение към твореца и човека. Явора. София, януари 94 год.” И внучката му Василия, наследница на вълшебните му четки. Така пък се среща старостта с младостта. А на този кръстопът се ражда приемствеността в поколенията.
Веднъж Ганка ми каза, че ако би имала син, би искала да прилича на мен. Макар да бе твърде млада, за да ми бъде майка, а аз твърде стар за неин син, ние скрепихме приятелство, в което имаше и майчина грижа, и синовна признателност.
Но споменът ме връща в оная вечер подир телевизионната премиера на „Две хубави очи”.
***
– Колко жалко, че писмата на Яворов са били похитени от дома им на улица „Раковски” – въздъхна тя. – Какъв спектакъл можеше да стане от писмата на Лора и неговите! „Душата ми е стон” – такова би могло да бъде заглавието.
Ганка никога не хвърляше думи на вятъра. И ето, че тазвечершните й проникват в душата ми. Засипвам я с въпроси. Всичко се върти около това кой би могъл да ги похити на заранта подир трагедията. Къде може да са те сега? Не биха ли могли да бъдат открити и извадени на бял свят? Дали изобщо някога ще се намерят, или са изгорени от нечия злонамерена десница?
Ганка споделя плахо подозрението си, че може би ги е отнесъл съпругът на Лора, за да оварди семейната си чест. А сестра му е жива и обитава семейната им къща в Боженци. Може би са скрити там?
„Ами ако аз успея да ги открия?! – задава си въпрос вътрешното ми „аз”. – Освен че ще върна на българската литература епистоларната проза на поета, ще поставя спектакъл, който ще взриви България.”
Смълчавам се пред налудничавата си идея. Но тя ще зрее у мен и ще покълне след година. Но за това – по-нататък. Ганка настоява да си взема от баницата. И аз съм тъй щастлив от признанието им, че изяждам повече, отколкото е прилично. Решавам, че е време да си тръгвам, но домакините ме задържат. Забравил съм, че следобедното кафе ще продължи с вечеря.
В отношението на Ганка към мен имаше нещо майчинско. Струва ми се, че искаше да ме закриля от лоши погледи. Очарована е да узнае, че дълги години съм свирил на пиано.
– Щом познаваш пианото, би могъл да си просвирваш клавири на опери, нали?
– О, да – споделям аз. – Ние често свирим със сестра ми увертюри на четири ръце.
– Трябва да поставиш някоя опера – отсича тя. – Аз имам един голям приятел – диригента Димитър Манолов. Имам чувството, че сте душевни близнаци. Само гдето не се познавате. Аз ще ви запозная. Ще настоявам само за билет на първия ред за премиерата.
*
В мечтите си наумих, че трябва да бъде някоя рядко поставяна опера. Реших, че ще е „Хугеноти” на Майербеер. Поръчах клавира на един приятел от Париж. Така и не се срещнахме с диригента Манолов. Той замина за Латинска Америка, където неговите музиканти очакваха любимия си маестро. Докато опитвах изкривените си от артрита пръсти по клавишите на старото пиано и се силех да видя жестоките времена на сцената, дойде вестта, че маестрото се връща в България. Но той се завърна в ковчег. Заклех се никога да не изричам на глас мечтите си, за да не ги подслуша дяволът.
Дали съдбата се омилостиви над мен, или се сбъдваше нареченото от орисниците над люлката ми? Или пък без време отишлата си на оня свят моя майчица бдеше над мен? Получавам покана да бъда режисьор в новосъздаващия се театър „Сълза и смях”. Оказа се, че професор Филипов е гледал моята епистоларна соната на малкия екран. Той беше мъчен човек, но умееше да цени даровитите хора. Учудващото беше, че с моя учител Кръстьо Мирски враждуваха. А може би тъкмо това и бе причината – прикотквайки един от любимите му ученици, да го огорчи. Още на първата ни среща той приема и двете ми предложения: първото, да инсценирам три новели на Селинджър под общото заглавие „Очите ми зелени, устата ми хубава” и епистоларен спектакъл по писмата на Яворов, Мина и Лора, кръстен от Ганка „Душата ми е стон”.
*
Носталгията ми по театъра ме накара да извърна гръб на телевизията. И двата ми спектакъла вдигнаха шум в театрална София. А „Душата ми е стон” се игра над сто пъти при препълнени салони и пътеки, задръстени от правостоящи. Дори двамина се поминаха в театъра от разрив на сърцата при смъртта на Мина. Успехът беше небивал. Продаваха се билети за месеци напред. Но преди да настъпят тези празници на духа, колко делници трябваше да пребродим. Лутахме се с втората част Лора-Яворов. Нейните писма бяха овардени, неговите – похитени. Трябваше да гадаем отговорите на поета по въпросите, задавани от Лора. Потърсихме ги в поезията му. В много епизоди се добрахме до невероятни находки. Но все нещо ни се изплъзваше. Тогава споделих с моите артисти налудничавата си идея да отпътуваме за Боженци.
Речено – сторено. Колите на двамата изпълнители на Поета – Петър Чернев и Георги Гайтанников – ни носят към Габрово. Обядваме в механата на Етъра. Кроим хитри планове за предстоящия ни десант в дома на Дрянкови в Боженци. Говорим един през друг, но странното е, че се чуваме. Пърлениците опърлят гърлата ни. И тогава се заслушваме в съветите на юристката Елена Трупчиева, която сме повели със себе си, за да бъде всичко не само „де факто”, но и „де юре” безпогрешно.
*
Малката ни банда от Шерлок-Холмовци достига заветното Боженци. Пред старата Дрянкова се представяме за колекционери на старинни газени лампи и бакърени съдове. Разпитваме за къщи, които се продават в селото.
И всичко потръгва добре. Старата жена изважда от раклите в избата си сахани, захлупци, ибрици. От тавана довтасват прашасали газени лампи. Портфейлите ни отъняват. Щастливи сме от колекционерската си слука, но нали друга е целта на нашата акция. Не помня кой и по какъв повод изтърва името на Яворов и намекна за писмата. Видяхме пред себе си дяволица, надушила тамян. Бяхме изгонени начаса. Оживено коментираме своето фиаско около кладенеца на мегдана. Сякаш за утеха ни приближава човечец, който предлага къщата срещу Дрянкови за 400 лева. Споглеждаме се с Ани Бакалова. Да не бяхме закупили лампите и бакъра, можехме да я купим орташки. Идеше ми да хвърля в кладенеца торбите с придобивките. И бандата неудачници се завръща на сцената без заветните писма.
Напрегнати репетиции. Двамата изпълнители на Поета се надиграват, защото професор Филипов ще реши кой да излезе на премиерата. Коварен стимул! Ани Бакалова на няколко пъти иска да се отказва от ролята на Момичето: „Аз това не мога да го изговоря.” Катя Зехирева привнася целия си рецитаторски опит, за да запълним зеещите празноти в текста. Така или иначе, изнурени от положените усилия, откъсваме поредното листче от календара и се озоваваме на датата на генералната репетиция. Гадаем за предстоящия успех по това, че целият технически персонал висне като гроздове по лозница на порталите. Художественият съвет няма какво да ни посъветва – всички бършат сълзите си.
В навечерието на премиерата ми се присънва Олга Кирчева. Странно съновидение! Закъснял съм за представление на „В полите на Витоша”. Пристъпвам на пръсти, за да не смутя унеса на зрителите. Върви втората картина от последното действие на трагедията. А сънят ми е звучен, защото ясно дочувам гласа на леля Оля в монолога на Амели Петрович:
… В тая страна има много слънце, но има и някаква тъмнина, която се разсипва като черен прах дори в сиянието на самата природа. Не е ли то черният прах на един груб живот – с много празници в календара и с никакъв празник в сърцата?…
„Какво ли означава този сън? – питам се насъне, но така искам да си го досънувам, че отлагам тълкуванието му за наяве.
… Не че другаде не стават страшни работи: напротив, биват и много по-страшни! Но там няма – както тук – онова, което изтръгва от нас пред една трагедия не сълзи на човешко състрадание, а вик на ужас… Дори и когато убиват, там хората убиват сякаш с игла от злато, а не с дърварска секира, както тук – в полите на Витоша.
Не се налага да тълкувам съня си. Наяве ме посреща кошмар. Един неуспял актьор с амбиции да блесне като режисьор е посипал в кафенето „Славянка” от оня „черен прах”, за да помрачи сиянието на самата премиера. Не заслужава да го спомена дори с инициали. Той претендира, че съм откраднал „неговия” текст, и ме обвинява в плагиатство. Показва екземпляр на своята драматизация и се аргументира, че едни и същи реплики у него и у мен се повтарят. Как да обясниш на този новоизпечен „постановчик”, че репликите в текста не са нито негови, нито мои, а на авторите на неподражаемите любовни писма. Може ли да не следваш хронологията на този небивал „роман без лъжа”? И бива ли да добавиш макар и една думица към написаното от десниците им?
– Ще го съдим за клевета! – отсича Ганка Найденова. – Аз ще бъда главният свидетел на обвинението.
Не искам да помрачавам спомена си за двама достойни българи, претърпели като мен огорченията на нелепи обвинения. Искам само да отбележа, че сега наистина съзрях у потомката на Яворов оня хайдушки хъс, отвел поета в македонските планини. Тази наглед крехка и уязвима русокоса дама се оказа истински борец. Предизвика експертиза на мастилата, с които бях посвещавал ръкописа си на нея и други приятели. Призовахме експерт графолог от секретните служби. Когато работата стана дебела и клеветникът усети да се затяга клупът на въжето около шията му, понечи да се извинява. Стори го пред новия директор на „Сълза и смях” Иван Кондов, пред директора на музея „Яворов” Ганка Найденова и пред мен. Макар и огорчен от постъпката му, бях донейде примирен като подир несъстоял се дуел. Но Ганка остана непримирима.
– Да се довериш само на думите е все едно да ловиш вятъра с решето. Само написано от ръката на клеветника опровержение може да бъде наказание за неговото престъпление.
Така и стана.
Но в книгата завет на Ганка Найденова-Стоилова и до днес ме топли нейното посвещение: „На Павел – приятеля, когото обичам и уважавам – Ганка. 1 ян. 94 г.” В книгата си „В часа на синята мъгла” има оскъден абзац, който на фона на големите дела, за които разказва, звучи като признание за оня спектакъл:
Артистите също отстояваха истината по семейната драма на поета в рецитали с писмата на Лора в прекрасната постановка на режисьора Павел Павлов „Две хубави очи” и „Душата ми е стон” на сцената на театър „Сълза и смях” и в предавания по телевизията.
Да, телевизията пожела да екранизира театралния спектакъл. Поета и Момичето в бяло бяха отново Петър Чернев и Ани Бакалова. Жената в черно този път беше изиграна от Елена Райнова.
Много години по-късно –
може би да проверя дали поетичният ми камертон не ми е изменил, – аз се върнах към писмата на Мина и Яворов на сцената на един малък театър. Този път Поета и неговата възлюбена бяха поверени на Гергана Стоянова и Мариан Маринов. Успехът беше неизменен. Малкият театър – тесен, за да побере великата любов.
Ганка не бе вече между живите. Но имах чувството, че ни закриля от оня друг, невидим за земните ни очи свят. Често ме спохожда мъчителният спомен за раздялата с една от последните свидетелки на отминалия век. По волята на близките й аз произнесох надгробното слово.
Но тя оживя в една от моите героини. Нали има един обичай дрехите на мъртвия да се раздават на живите. Ганка даде на моята героиня биография. И аз я описвах с обичта, която дължах на тази забележителна жена.
И не е ли странно, че тя, „държала се по-доблестно от много комунисти” – по собствения й израз на разпита в Държавна сигурност, – съумяла да се изтръгне дори от ноктите на гестапо, бе непрекъснато хулена от партийците. Каква е тая прокоба, виснала над потомците на Яворов? „Не е ли то черният прах на един груб живот – с много празници в календара и с никакъв празник в сърцата?…”
Всеки човек има своите пристрастия. И своя любим автор. Ако не споменавам името на Вазов, проснал могъщия си гръбнак – като Балкана – над цялата ни литература, ще назова моите двама избраници. В белетристиката – евангелиста Йовков. В поезията – поетичния демон Яворов.
Една мастилена капка се стича по перото ми, за да тури точката – или многоточието – на този двоен свиден спомен.
Януари 2010 г.
Павел Павлов
