ОСТРОВЪТ НА ЧУДЕСАТА – стихотворения на Стефан Митев

ПРИСЪДА

Отрежете крилете ми. Насолете ми раните
от загърбени мигове свидни.
Начупете ръцете ми – не прегърнах ни мама,
нито татко пред път към звездите.

И разбийте гърдите ми – скъпослов неизречен
глъхне там като лед по камбана.
Накажете нозете ми – че от бяг към Далечност
нелюбим за рода ще остана.

Не щадете очите ми – заслепени горещо,
те не спряха пред знака „Илюзия“…
И последната дума?… Оставете сърцето ми,
разранено от грешки и трусове.

Вместо сетна награда ще преплува то някак
мрак и ад, невъзможното даже.
Да прегърне пак прага, на който го чакат
и едничко „Простете“ да каже.

Компютърен портрет

ОСТРОВЪТ НА ЧУДЕСАТА

Момче съм, рошльо с колена разбити,
а ти принцеса си, с цветя в косите.
Търчим все по лъките с тебе, боси,
а синьото над нас магия носи.

Ех, как мечтая аз моряк да стана
и с кораб мой да покоря океана,
а ти до мен с далекоглед в ръката
да търсиш Острова на чудесата…

Ще ни посрещат птици снежнобели
и ние, по перце вълшебно взели –
ще поздравим и острова, и дните,
простора син и танца на вълните…

И вече зная как ще се получи –
след таен знак брегът ще се отключи,
делфин крилат ще яхнем с тебе двама
и – пак напред в безкрайността голяма.

Ще видим много кралства неизвестни
и замъци, и същества чудесни
и дяволчето Фют, все тъй любимо,
и Мечо Пух, Алиса, Буратино…

Крилатото делфинче ще ни слуша –
ще прекосим небе, морета, суша.
А после… ще пораснем, вероятно.
Дали ще трябва да се връщаме обратно?..

Мечтание

ЕСЕННИ ЩУРЦИ

Щурците са живи. И в късната есен
те свирят – загърбили летния бяг,
зад кадър дори, зад мъгливи завеси
обтягат покъсани струни – и пак.

Те музика сеят, макар и незнайни,
те някак магично разпяват света,
оставят ключета за бъдещи тайни
и нови щурчета, и струни за тях.

В лъките понякога бури връхлитат,
порои се втурват и глъхнат треви.
Но пак оцеляват и пеят щурците –
до утре, до есен, до вечност, нали?

МОЯ ЗЕМЯ

Моя земя, в тебе чака ме мама,
в родния дом тъй отдавна ме няма,
плаче на моето детство тревата,
шепне на татко молитвата свята,
моя земя, моя земя.

Обичам Балкана ти, стария,
пръстта ти свещена, България,
чедата ти, дето с любов те прославят
по целия свят,
магичния зов на вълните ти,
вълшебния дъх на горите ти!
Мой бог за прегръщане, бряг за завръщане,
моя земя!

Колко герои за тебе умряха,
за бъднината на твоята стряха!
Пея за тебе, свидна Родино,
и моля се на бога за светлото ти Утре,
моя земя!

Тревога

МОРЕТО

Какво е морето? – моряка попитах.
Той тихо отвърна ми: – Моят живот,
вълни от полуда с дъха на звездите
след първия изгрев под първия грод.

Потрепващи устни, които целуват
писмото от другия край на света…
Случайният соранг, за който си струва
да хвърлиш зад борда стотина лета.

Любов недопита, по мъжки залязла,
среднощен запой, или утро след щорм.
Или вик на моряшка сиротица – майка
с въпрос безответен „О, боже, защо?!“

Морето ли? То е симфония в синьо,
велика и смела игра на въже.
Морето ли? То е магическо вино,
но пие се само от силни мъже.

ВЪЛШЕБНИЯТ МИГ

Чардакът стар е буден, сине –
самотен фар на роден дом…
Виж ореха там как ни кима
сред нивата пред онзи склон.

Рекичката с върбите трепка,
брегът зад моста още спи,
а по обраслата пътека
търчи момче… не си ли ти?

А в този двор зелен и дъхав –
ще помниш как игра и пя.
Виж утрото – пак в цвят полъхва
и шушнат птичите крила.

Погледай там лъките дивни,
гората… чуй как шумоли,
небе и планини се сливат
и тъй магично, е нали?

Да помълчим, любимо чедо –
земята приказки реди.
Подишай и очи не свеждай,
вълшебството в душата скрий.

И ако след години дълги
долитнеш пак до роден праг,
с любов детето си прегърнал –
дари му миг като сега.

Отдавна

МОЛИТВАТА НА МАМА

Притихва чудно прашната трева,
ръце над село вечерта протяга
и топло ръси пеперуден цвят
по сенките на бащината стряха.

Навела клони, дюлята мълчи
и в тишината, спряла до герана,
далечното прегърнала с очи,
пред залеза реди молитва мама:

Децата ни, о, Господи, пази
и дай им здраве, ум, криле и сила,
дари им, Боже, добротата си!
И всичко в пътя им да е красиво!…

Тя, мама… тъй отдавна отлетя
и по небесни пътища се скита –
там, в синьото, аз всеки ден чета
по буквичка от нейната молитва.

Текст и графики: Стефан Митев

Из “Утре е близо”, автор Стефан Митев, изд. “Фабер”, В. Търново, 2023

Подбор: Павлина Петкова