ОТМЪЩЕНИЕТО НА ЧИЧО ДЕНЧО – разказ на Христо Иванов

Вие да не си помислихте, че става дума за чичо Денчо от разказа на Михалаки Георгиев. Не, този е съвременен чичо Денчо, който е пенсиониран металург от едно Радомирско село. Живее си скромно и тихо и не се бори да става диригент на стари години като известния си съименник.

Работлив е чичо Денчо, отглежда крава, прасе и не се оплаква, че му е малка пенсията. Всяка година през декември си коли прасето и телето и си прави суджуци, пълни и буркани с месо, слага и във фризера. По този начин той помага на двете си деца и осигурява на внуците качествено месо.

Само един недостатък има в живота на чичо Денчо – дворът и къщата му са в центъра на селото.

Ще питате защо да е недостатък това? Ами защото каквото и да направи, всичко се вижда като на длан от площада, а там е единствената кръчма в селото. Тя по цял ден е пълна с мързеливи пияници, на които, като видят прътовете със суджуците, окачени на верандата, започват да им текат лигите.

И тази зима чичо Денчо закачи три пръта със суджуци. Два за децата и един за тях с леля Ценка. Сутрин изнася прътите, а вечер ги прибира. На Ивановден отидоха по обяд на гости на баджанака, но се запиха, а и сладки приказки край нямат. Та замръкнаха. И като се прибраха, още от портата видяха, че прътовете са празни.

– Мамицата ви пиянишка, как ме прецакахте! – Започна да псува чичо Денчо. – Утре с вас ще се разправя кварталният…

*

Отиде сутринта чичо Денчо в съседното село и потърси кварталния в канцеларията му, която е в кметството, но го нямаше.

Секретарката на кмета му каза да го търси в кръчмата, там си пиел сутрин кафето. Отиде той в кръчмата и изтръпна, защото видя кварталния, седнал на една маса, а до него трима от пияниците от неговото село. Пият водка, а не кафе. Разбра чичо Денчо, че този няма да му свърши работа, ама реши да опита. Каза му, че има проблем и се отделиха на друга маса. Разказа всичко, както беше, а кварталният го успокои, че и на него миналата зима му откраднали суджуците.

– Знам кой може да ни издаде крадците, но от известно време спря да ми пее. Ще трябва да взема мерки. Или да им изпратя данъчни или митничари за наливната ракия. Много си навири носа кръчмарката Роза. Те, крадците на суджуци като пийнат, не може да не се похвалят в кръчмата. Тя всичко знае. Ще се заема с твоя случай, не се притеснявай.

Рече, и се върна при пияниците.

„Ей, прав е бил дядо ми“ – спомни си чичо Денчо. Беше му казвал да се пази от ходене в кръчмата, защото и преди и след девети септември полицаите и милиционерите са използвали кръчмарите за доносни-ци. Явно, и сега е така.

Тръгна си чичо Денчо неудовлетворен, защото разбра, че тоя пияндурник – кварталния, нищо няма да направи. Размисли се как може сам да си помогне. И измисли – ще вземе да напълни суджуци с кравешки лайна и като ги откраднат, да не помислят друг път за кражба.

*

Леля Ценка с нетърпение очакваше да ѝ разкаже какво е казал кварталният.

– Първо да ти кажа, че пиеше с нашите пияници Киро, Въле и Драго. И започна да ме успокоява, че и на него му били откраднали суджуците миналата година. Нали знаеш, като отидеш при личния лекар и започнеш да се оплакваш, а той ти вика: „и мен там ме боли, не се безпокой“. Ама мене как-во ме интересуват неговите суджуци?! Аз се интересувам от моите. Обеща, че ще се заеме със случая, ама аз не му вярвам. Затова знаеш ли какво измислих?

– Какво измисли?

– Ще взема да напълня фалшиви суджуци с кравешки лайна, пък като ги откраднат – нека да повторят.

– Да, но така няма да разбереш кои са крадците. Затова аз ти предлагам друго нещо. Ще напълним суджуците с месо, ама ще добавим още нещо. – подсмихна се леля Ценка.

– Какво? – нетърпеливо я прекъсна чичо Денчо

– Ще сложим обилно английска сол, за да им се разхлабят стомасите, а за по-сигурен ефект ще нарежеш на много ситно косми от оная стара козя кожа, която стои в зимника.

– Ама това е много хитро! А как ще разберем кой се е продрискал?

– Ще отидеш при личната лекарка и ще се престориш, че и ти си с разстройство.

– Твоят план е по-изпипан Цене, хайде да го изпълним.

*

Както решиха, така и направиха. Закачиха новите суджуци и отидоха до Радомир, за да дадат възможност на крадците да ги откраднат. След три дни чичо Денчо отиде при личната лекарка, както го беше научила леля Ценка. Оплаква ѝ се присвит на две, а тя му вика:

– Вие във вашето село да нямате епидемия? Ти си четвъртият от два дена. Преди теб се изредиха Киро, Въле и Драго.

– Ами ние заедно пихме, а кръчмарката ни пече някаква наденица, която те донесоха. Ама с нас беше и кварталния, добре че на него нищо му няма.

– А, няма му нищо – засмя се лекарката – и той се довлече вчера. Даже е най-зле от всички. Сега ще ти изпиша лекарства и ако до два дни не се оправиш, ще дойдеш пак.

Така чичо Денчо разбра кои са крадците и им отмъсти частично. А за да се удовлетвори напълно, отиде при началника на РПУ-то и го попита:

– Господин комисар, знаете ли защо е в болнични кварталният на нашето село?

– Защо, чичо Денчо?

А чичо Денчо му разказа тази история, която вие вече знаете. Смял се комисарят много, ама накрая казал:

– Тази твоя история преля чашата на търпението ми, ще го освободя, че да си пие на спокойствие с пияниците от двете села, за които досега отговаряше…

*

P.S. Умишлено използвах името на чичо Денчо, драги читатели, за да ви подсетя да намерите разказите на Михалаки Георгиев.

Има ги вече и в интернет. Прочетете ги, няма да съжалявате. Има много мъдрост в тях и сякаш са писани вчера.

Христо Иванов