ПАЛИТРИ – есеистични импресии на Павлина Петкова
ПРЕД ПРАГА НА НОВИЯ ДЕН
Вън властва тишина. Часовникът показва два в полунощ. Животът е замрял под тайнствените сенки на луната. Небето натежало от звезди. На изток се отрони една и се скри в нощта. Тук-там за кратко светват лампи и отново тъмнина. Спи градът в своя сънен храм. Лек ветрец премита улиците. Понякога две светещи очи нарушават тъмнината и са скриват зад оградите.
Колко различни съдби са приютени зад стените на всеки дом и в съня рисуват мечтите си. Но скоро червената черта ще разчертае хоризонта, за да премине слънцето и да се засмее зората.
Ще се събудят птици, треви и дърветата. Сред тях ще литнат пчели и пеперуди.
Нов ден. Ще кълнят надежди нови.
ПАЛИТРА ОТ ДЪЖД
Ах, как обичам, когато вън дъждът ромоли, сякаш е майчина приспивна песен. Чувствам го с душата, как оставя след себе си небесна дъга и цъфтят цветята с чисти лица. Обичам да го съзерцавам, вглъбена в мисли и мечти. Природата грейва, смъкнала прашната риза. Чисто е, ухае на свежест, на озон.
Какво е нужно тогава? Остава само да се обичаме и да бъдем добри. И Бог ще е добър към нас.
Ромоли, ромоли, ромоли…
Ех, този дъжд и в сънищата продължава. Нежно утро в съня ми рисува сърце.
ПРЕВЪПЛЪЩЕНИЕ
Пурпурна светлина освети улицата. Имам чувството, че и друг път съм била на това място. Изпитвам усещането, че нещо ми принадлежи. Не познавам никого от забързаните минувачи, но в спомените ми изплуват лица, навярно от друго време. И сградите бяха други. Колко дълго съм отсъствала, може би години, дори векове. Няма оная смрад, която царуваше след големия мор. Сега улицата ухае на люляк, на пролет и въздухът е изпълнен с озон. Дали скитането на душата ми е вече приключило? Навярно намерих нишката и сега вървя по пътя на новия си живот. Няма нищо случайно. Всичко е било предначертано и предварително написано в книгата на поредното ми въплътяване тук на земята. Във вселенската библиотека Акаша се пазят записите от всеки един живот.
Вървя по улиците и гърдите ми се изпълват със свеж и ароматен въздух.
Чувствам се толкова спокойна, заобиколена с тази приказна красота. С душата си чувствам благодарност, че отново съм тук. Мислите ми трептят като глухарчета, готови всеки миг да полетят в различни посоки. Усещам, че не съм сама. Навярно невидими ангели бдят над всяка моя стъпка. Не знам, каква е орисията ми, нито предначертания ми път. Питам се, дали ще бъда силна и с достойнство ще изкача житейската стълбица.
Вярвам, ще дам всичко от себе си. И някога… да запазя малък спомен от един живот, с обич изживян.
Някъде в далечината вихрушка с трясък затвори далечна врата.
ЗАГАДЪЧНО НЕБЕ
Обичам да гледам звездното небе. Очите ми са приковани в тези далечни малки звездички. Необикновена гледка, която се открива сякаш само за мен. Оттук всичките звезди си приличат толкова много, отрупали небосвода като златни монети.
Една нощна пеперуда наруши самовглъбението ми. Поспря се за миг и отлетя. Продължих да съзерцавам далечната вис. Като човешки съдби съзвездията се открояват разпилени на небосвода. Харесах си една звезда и тогава си пожелах любов. Нали тя е най-върховното човешко чувство. Нека то обиколи света и да се върне при мен, когато момента настъпи.
Спомних си за пърхащите крила на пеперудата. Нима това не е бил знак свише, че любовта е тук, край мен. Погледнах луната и видях как грееше с мекота. Нещо топло в душата ми трепна. Досега мислех, че луната е самотна като мен. Навярно съм се заблуждавала. Всяка вечер свети над земния път и е фар – ориентир за нас.
Дали в цялата си пълнота или само в лунен сърп – тя е там – величествена, невероятна и неповторима.
Павлина Петкова
