ПРЕЗ ДЪЛГАТА ЗИМА – стихотворения на Маргарита Нешкова

МОЕТО ИМАНЕ

Роден съм тук на Земята…
Живот ми даде светица,
дедите ми – светлината,
баща ми – божа зеница…

Оставиха ми огромно богатство –
толерантност, достойнство и чест,
завета, че обществото е братство
и аз го пазя търпеливо до днес.

Вяра, че злото е тленно –
смелост да служа на истина,
пример да живея почтено
простила за невинна вина…

Разтворени за полет крила,
от доброта препълнена ракла,
натопена в лекарство стрела,
от светлина жертвена факла…

Дом с дихание на български храм
с небе от сърдечност и ведрост.
И да нямам талант ще раздам
на корените си съдбовната щедрост!

ЖРЕБЧЕ

Лети, юначе, грива вей,
млади са копитата, сърцето,
свободен избор да живей
на българската шир в полето.

Ти – бъдеще, надежда, глас
на идващите дни, години,
носи правдата във всеки час,
коварно зло да ни подмине.

Любовно гали те простора
и Слънцето вярата си дава
да не спъне силата ти зла умора
от ездач с натрапената слава…

Лети, юначе, и не позволявай
да те яхат черните ездачи!

СТАРАТА ПОРТА

Една стара порта, вече прогнила,
стопанина си умислена чака –
да се върне, надежда стаила
да пропъди бурените, мрака…

Унесена в сън в просъница чува
детски плач, майчина песен…
И духът на спомени тихо пътува
към пределите на късната есен.

Свирка влакова дере тишината
и носи поредна свидна надежда…
Студена ласка й праща гората,
мисълта й към чужбина отвежда…

Старата порта поредната зима
ще посрещне безмълвно самотна,
но има надежда, щом още я има –
край има и най-дългата зима!

Маргарита Нешкова