„Пълнолудие“ на Христилия Кулева е импресивен разказ, който превръща една вечерна разходка в пътуване през времето. Улиците на Варна, случайна млада двойка, едно стъпване на платното… и споменът се разгръща като бърз влак, връщайки героинята към далечната 1970 година, към първите професионални успехи, към младостта, към дома, към детето. Кулева умее да поднася историята с лекота: без драматизация, без излишни думи, само с точни образи и плавни преходи. Времето се „сгъва като хармоника“, спомените се връщат един след друг, а читателят върви редом с героинята – по улиците, по брега, до пейката, под пълната луна. Това е разказ за осъзнаването: че истинската радост не идва от титли, постижения или „три буквички пред името“, а от онзи малък човек, който някога е държал показалеца ѝ. „Пълнолудие“ е тих, светъл текст, който оставя усещане за мир, приемане и благодарност.
ПЪЛНОЛУДИЕ – разказ на Христилия Кулева
От пет минути се чудеше от къде ѝ е позната тази улица. Вече не живееше във Варна. А защо тогава имаше чувството, че вече е вървяла по тази улица, че вече е била тук? Но кога?
Срещу нея по тротоара изскочиха двама млади, влюбени, така вглъбени в емоциите си от чувства, че не виждаха нищо около себе си. Като нищо щяха да я блъснат и тя отстъпи малко в страни. Десният ѝ крак стъпи на платното, а левият остана на тротоара. Наложи се да направи няколко крачки така, за да се размине безпроблемно с влюбената млада двойка.
И точно в този миг споменът я връхлетя като бърз влак.
Беше толкова, толкова отдавна. Огледа се. Ами да, точно по тази улица вървеше връщайки се от публичната защита на дипломната си работа. Беше далечната 1970 г. Току що беше получила титлата инженер, естествено след успешната защита на дипломната си работа. Толкова труд, усилия и нерви! И най-после заветните три буквички пред името ѝ – инж.
Вървеше с левия крак по тротоара, а десния – по платното и не разбираше къде е еуфорията. Какво беше се случило.
Някога мислеше, че когато получи тези три буквички ще е луда от щастие, че ще е нов човек… А то? Все си е тя – не се различава с нищо от предишната студентка, освен с това, че вече е завършила.
Е, вярно, с повече знания в главата и наистина вече с жадуваните три буквички пред името, ама си е тя.
„ – Вече съм инженер…“
„ – И какво от това?“ – се въртеше безсмисления диалог в главата ѝ.
Как пък нищо в живота ѝ не идваше веднага, а всичко успяваше да постигне с много труд, усилия и нерви… Нищо не идваше ей така, като печалба от лотария, за да може да му се зарадва. За всяко нещо, дори и най-дребното, се налагаше да полага усилия, за да го получи. Ето защо така и не можа да се зарадва от сърце на нещо.
Спомените за младостта я застигаха един по един.
Продължи пътя си по познатите улици и стигна пред къщата, в която живееха преди да се роди синът ѝ. Времето като че ли се сгъваше пред нея като хармоника, а тя минаваше през него от година в година.
В спомените ѝ всичко до болка познато, а на яве толкова много промени. Някои места ги разпознаваше само със сърцето и душата си.
Здрачаваше се, скоро мракът щеше да захлюпи града. Вървеше по улицата, по която малкото ѝ момченце правеше първите си крачки, хванало се здраво за показалеца ѝ. Усети ръчичката му и се усмихна. Прищя ѝ се времето да се върне и отново да преживее това.
Спря, пое дълбоко въздух и осъзна, че най-хубавото – появата на нейното момченце бе най-, ама наистина най-прекрасния миг в живота ѝ. Това малко човече изпълни живота ѝ със смисъл. Точно то я направи най-щастливия човек на земята.
Продължи забързана из спомените на живота си. Вървеше и преживяваше отново всичко. Огледа се. Беше стигнала до брега на морето. Стоеше до пейката, на която сядаше с момченцето си, съзерцаваха морето и си разказваха разни приказки. Измислени от тях двамата. Приказки със щастлив край и героични дела.
Приседна на пейката.
Фенерът на нощта – луната, изплува от дълбините на морето и разсипа сребристите си отблясъци по водната повърхност. Като червен килим опъна пред нея сребърна пътека, хвана я за ръка, поведе я и душата ѝ потайно омагьоса.
Стоеше усмихната на спомените си… Беше сигурна, че малкото момченце, сега вече пораснал мъж, също е щастливо под пълната луна. Макар и в друг град, макар и далече и това дете, станало вече успешен мъж, също се усмихва на своите спомени и носи щастливите детски мигове скътани в душата си.
Стана от пейката, помаха за сбогом на луната и бавно си тръгна…
Христилия Кулева
