В настоящата публикация представяме Бранимира Кунчева – автор с ярко и последователно присъствие във всички издания на конкурса „Черешовите води на българската танка“. Нейните текстове носят характерна чувствителност към детайла, умение да изгражда образи с минимални средства и дълбоко разбиране за жанра. Танката ѝ е кратък, но силен жест – мартеница, превърната в брошка, и едно незакичено дърво, което остава като тиха сянка на пропуснатото. Това е поезия, която работи с малкото, за да каже много. Танка прозата „Дядо-Маринчовата къща“ е впечатляващо постижение; текст с висока оценка, който съчетава документална точност, сетивност и поетична мистерия. Бранимира умее да превръща мястото в персонаж: къщата, асмата, хризантемите, липата, пироните по закачалката… всичко е живо, всичко говори. Този силен усет за анимизъм е толкова близък до живото, езическо несъзнавано, толкова естествено вплетен в днешния ден. Финалният таен проход под земята е сюжетен обрат, но и преход към паметта, към отминалото, към онзи пласт на реалността, който танка прозата умее да разкрива. Това участие е силно, зряло и жанрово прецизно. Без съмнение, Бранимира Кунчева е автор, който знае какво прави в танка и го прави с увереност.
ЧЕРЕШОВИТЕ ВОДИ НА БЪЛГАРСКАТА ТАНКА:
БРАНИМИРА КУНЧЕВА
РАЗДЕЛ “ТАНКА ПОЕЗИЯ”
любов от пръв поглед
мартеницата
превърната в брошка
едно дърво остава
незакичено
РАЗДЕЛ “ТАНКА ПРОЗА”
ДЯДО-МАРИНЧОВАТА КЪЩА
с чужди потури
под пладнешкото слънце
карам си каруцата
магарето настръхна изведнъж
от песента ми ли от що ли
Октомври 2021 година. Мъгливо и дъждовно, а още повече и пусто по улиците на село Къкрина. Там, на сто метра от Къкринското ханче, в посока село Брестово, на ул. “Христо Иванов Големия” 5 се намираше къщата на дядо Марин, обявена за продан. Тя беше двуетажна масивна постройка с асми отпред и големи прозорци на първия етаж.
Влязохме през зелената порта и видяхме малка градинка с няколко забити колове и сплут домат. Хризантемите на покойната баба Рада бяха разцъфнали във всички възможни цветове. Една огромна липа заплашваше близките постройки с тежките си клони. Дворчето назад беше равно и каменисто. Дядо Маринчо отвори вратата на къщата и ни покани вътре – големи стаи, с високи тавани, вкопано мазе и вътрешно стълбище. На дървената закачалка деветнайсет пирона очакваха своите посетители.
– Хубава е къщата, вземете я! Стар съм да се грижа за нея. – в гласа му се долавяше мъка, че я оставя и надежда, че тя ще попадне в добри ръце.
“Вземете ни, вземете ни!” – все едно дочувах молбата на напуканите белосани стени.
Случи се така, че една вечер през декември замръкнах в къщата сам. Вратата изскърца и студеният вятър нахлу вътре. Затворих я с резето и светнах лампата под стълбището, която едва мъждукаше. Там имаше струпани стари книги и празни каси. Избрах една книга и точно когато загасих лампата, кракът ми пропадна в дъските. Светнах я отново. Дюшемето беше поддало, махнах изгнилите дъски и осветих с фенерчето – отдолу се показаха стълби. Хм, странно, стълби! За къде?!
таен проход под земята
век и половина
назад във времето
лудост ли е, редно ли е – не знам
но извървях стоте метра
Бранимира Кунчева
