ПАМЕТТА – статия-есе на Павел Павлов и Габриела Цанева
ЗА ПАМЕТТА
Каква велика дума е памет! А в тълковния речник е обяснена съвсем простичко: „способността да задържаме и възпроизвеждаме в съзнанието предишни впечатления“. Тя е майка на друга полузабравена дума – добропаметен. И мащеха на нароили се слова като късопаметен, безпаметен или – недай Боже! – злопаметен. Нашите предци са ни завещали пословицата Драм памет чини кантар сила.
Да се посветиш на добропаметността е донкихотовска работа, защото за късопаметните, безпаметни и злопаметни Санчо-Пансовци то е все едно да се сражаваш с ветрени мелници. Те ръгнаха да се отчуждават от родовата си памет, преди да са се „овътрили“ в нашенското.
Призовах майката на деветте музи Мнемозина – хранителка на паметта – и се пръкнаха тези мемоарни етюди. Новородената книга трябваше да бъде кръстена и аз дълго се бъхтих как да я озаглавя. Питах се какво е споменът. Ведро чиста като сълза вода от кладенеца на Паметта? Или котва, хвърлена в пристанището на миналото? Или шепа мигове, съпреживени с Човеци без дубъл? Тези мигове проблясваха като светулки от моето подсъзнание. И си припомних един стих на Мара Белчева:
Светулки светят из тревата
кат’ спомените ми в тъмата:
изпущам ги и пак ловя…
Съдбата беше щедра към мен. Пресрещна пътищата ми с незаменими хора. Дали успях да разкажа за всичко, което те ми дадоха щедро? Дали в огледалото на спомена не се е отразила и моята сянка? Дори да е така (самоутешавам се), нали преди да се превърне в притежание на паметта, то е съпреживяно с тях и изстрадано от мен!
Павел Павлов
В ПАМЕТТА МИ
Чичо Палю… а за възрастните около мен, просто Палю…
Деликатен, ведър, тих – с излъчване на полусенки и неуловима тайнственост.
Той присъстваше в периферията на детството ми, като чичо на дете, с което бяхме приятели от рождение – чрез приятелство, носено три поколения.
В ранните си тийнеджърски години, когато четях до разсъмване романите на Дюма, той ми даде да прочета последната част от трилогията „Тримата мускетари“ /непреведена по онова време на български/. Този жест – на човек, раздаващ се, към търсещо дете, ни сближи емоционално.
Дълго време за мен, както и за повечето ни съвременници, той оставаше преди всичко режисьор – „бащата на телевизионния театър“, както и на редица знакови театрални постановки и филми по класически произведения на българската литература.
По-късно, в началото на новото хилядолетие, няколко поредни години се оказвах-ме съседи на „Панаира на книгата“, а в една незабравима синя вечер, представихме един след друг новите си книги в една от залите на НДК… Аз представях „Реши се и ще си свободен“… А той… Не помня.
Но помня, как ме поздрави. Усмивката му помня, и топлината, и радостта, и думите му… че рядко се случва човек да стане свидетел на раждането на автор!…
Горе-долу по същото време се родиха близнаците на приятелката ми, а това провокира раждането на няколко книжки с приказки и поезия за деца с автор Павел Павлов…
Днес – при мен е архивът му, предаден ми от наследницата му и нейната майка – Борислава и Анета Павлови.
Благодаря! Макар, понякога, да кажеш само „благодаря“ е малко; но – дума за повече – не е измислена.
Габриела Цанева
Тази статия и представянето на Павел Павлов в рубриката “Във фокуса ни” в бр. 2/2025 на сп. “Картини с думи и багри” поставя началото на поредица публикации с негови текстове от архива му. Много от тях вече са публикувани, но други ще срещнат читателите си за първи път.
Приятно пътешествие в световете на Павел Павлов! – ред. бел.
