ПЕЕЩИ БЕЗУМСТВА – поезия от Ради Стефанов

ПРОКСИМА

Къде ли си? Изгубих те сред бездните
в залутаните сенки от забрава.
В последен танц със залезите – звездните –
последната любов си заминава.

Изгубих те сред стихналите делници
на стихналите си вселени
и трупа в небесата ледници
най-тъжната любов – несподелена.

Къде ли си? В съня на бедуините
цигулкови оазиси рисувам.
Къде ли си? Безпаметно богините
в тъгата на самотника танцуват.

И всяка нощ, пътувайки към себе си,
отново и отново те измислям.
Къде ли си, къде ли си, къде ли си?
Безумно небесата ти ми липсват.

И всяка нощ в самотната ми лудница
безсъниците вият ненаситно.
Любов – одрипавяла блудница –
в пустинята на мислите ми скита.

ЕПИЗОД

Звезди, звезди – безкраен свят.
Но няма нито рай, ни пъкъл…
Мълчания в миражите лежат
и всеки – сам във своя ъгъл.

Възходът среща своя крах
в отломките на неуспеха.
Несбъднат полет, свлачища и прах,
далечен фар, далечно ехо.

В руините на тих погром
се срутиха любови и безумства,
един до друг към вечния си дом
вървят провали и триумфи.

Тъга от камък, смях от листопади,
от „Лунната соната“ тих акорд.
Смълчан семафор, гаснещи площади.
Мъгла. Следа от метеор…

КРИСТАЛНА НОЩ

Кристална нощ, кристални Афродити
в миражите ми се тълпят.
Тъгата – плувнала в очите –
внезапно в чашите запя.

Но танцът свърши, свърши и смехът.
Мъгла премина, музиката стихна.
От своя трон на виното духът
загадъчно ми се усмихна.

БЯГСТВО

Навярно стана време да си тръгвам.
По жарко лято трупам ледове.
Понякога от изгреви се мръква
и моят Бог мълчания кове.

Навярно ще ти бъда вечно длъжен.
Прокоба е, а може би – съдба.
Но тъжно ми е. Адски ми е тъжно
и раните превързвам с веселба.

Отивам си, но кой ли ще ме чака,
Така било е винаги и пак.
Изпускам може би нарочно влака,
защото тук изобщо няма влак.

Отивам си и си измислям вечност.
Безумен свят, в безумно светъл ден,
че някъде безумно си далече,
макар и на една ръка от мен.

Измислям път с пристанища и саги.
Измислям си посоки и тъга.
От себе си бих искал да избягам. –
От себе си. От себе си. Сега!…

МИНОРНО

(В памет на Надежда Бонева)

Навярно преродена си в звезда,
която в смътни сънища изплува
и търся някъде от теб следа,
че тъй и не успях да се сбогувам.

И пеят ветрове за теб без глас,
когато есени в нощта надничат,
че няма го един човек сред нас
и всичко е съвсем, съвсем различно.

За оцелелите ще има шанс.
Повтарят се съдбите безконечно.
В безумна нощ, в безумно бял каданс
един след друг – обречени на вечност.

Запалих свещ с искра от метеор,
за да ти свети в твоите вселени,
че тъжен е без теб вселенският декор
и тъмно е, и много е студено.

© Ради Стефанов

Подборът направи Йордан Кожухаров