ТРИ ИСТОРИИ ЗА СЛЪНЦЕТО – кратка проза от Валентина Григорова
От край време, когато съм била с количката по детските площадки, по люлките, по родителски срещи – не мога да понасям майките, които се скъсват да си хвалят децата. Даже съм си играла да броя колко пъти в едно изречение ще се изфукат, ей така – за спорта. Сякаш нямат други теми, или сякаш това са чисто техни заслуги. И все това „мойто, мойто, мойто“!
И от толкова много раздразнение реших, че не искам да говоря за моя син, а да говоря с него. За мен това е по-ценно. И дали някога ще се похваля с неговите постижения, ами сигурно да – но не и по този тъй просташки начин. А и може би е по-истинско, когато другите хора оценят колко добре се е справило детето. Защото родителят, малко или много, си е лицемер, а понякога не вижда по-далече от носа си. Има например деца, които цял живот очакват родителят им да ги забележи – колко са талантливи, ама така си остават с чакането. Много такива случаи има, и много душевни травми после.
Но да не се отплесвам – при нас случаят не е такъв. Истината е, че на всичките родителски срещи, аз се размазвах от радост, когато учителите със светнали очи ми разказваха за всичките върхове на моето чедо, но не се биех в гърдите пред родителите на двойкаджиите. А? Не съм ли пич? Но най ми хареса моментът, когато видях с очите си неговите страхотни приятели, които го обичат и ценят.
*
Естествено, на доста неща съм го учила, но не съм някаква кой знае каква майка. Много често напоследък се питам – как така ми се падна толкова свястно дете?! Да, има някаква доза възпитание, то инак не може, но тук въпросът опира и до гени, до характер, ако щеш и до Божията милост – тъй че заслугите почти не са мои. Аз само се радвам малко отстрани, и се надявам да е щастлив!
И държейки на тезата си, че не искам да се хваля с моето дете, много деликатно ще събера от най-цветните спомени две – три истории, които ще разкажа. За него. Защото много му дължа.
„ПУСНИ, МАМО, МУЗИКАТА“
„Пусни, мамо, музиката“… Това чух случайно, след много години на една от старите ми касетки. Беше се записало милото му гласче, което ме върна в един от нашите слънчеви априлски следобеди, когато най-сетне бяхме успели да уловим една песен.
*
Тази песен я преследвах седмици наред, и беше се превърнало почти в болно мое поведение, на всяка цена да я имам. Той, милият, ме видя как няколко пъти се разревах от яд, че пак съм уцелила само края ѝ, или по радиото са пуснали реклами, и аха да я хвана цялата, някой решава да я кръцне и да пусне новините. Връзката ни със света беше един телефон със стотинки и в онзи съботен следобед, докато рисувам първия ми разкошен слънчоглед, питам го малкия:
– Да вземем да се обадим направо в радиото, а? И да ги питаме дали няма да ни я пуснат, специално за нас двамата?
Той грейна, първо защото най-тържествено ще го метна на конче на главата си, но и защото ще пуска лично монетите. А ако вземат че пуснат песента – може би майка му ще спре с това маниакално преследване, но и някак си ще сме важни, че сме се обадили в радиото, от което по цял ден слушаме разкошни музики.
Касетката – заредена на пауза, внимаваме дали ще има достатъчно място, всичко е приготвено, броим за колко време ще се върнем до блока, пак на конче, но на бегом, за да не изтървем началото.
*
Звъним. Първият път ни вдигна един троснат човек, който каза, че това били пълни детинщини – не можем ли да си купим диска от магазина. Ние не можехме, защото беше доста скъп по онова време, но не искахме и да се издаваме, че имаме пари само за сладолед. Разревах се. Дребното, оклюма на главата ми. Тръгваме си покрусени и се връщаме в кухнята. Слънчогледът ми вече не свети. Заваля и един дъжд.
И както всичко изглеждаше толкова отчайващо, по радиото започна едно друго предаване – най-якото в събота следобед – „Тропикалисимо“ . Слушам записи на Фела Кути, слушам и страхотния подбор, който Виктор и този път е направил, слушам му гласа как разказва за всяка песен по нещо, и втори път му казвам на Дребосъчето:
– Имаме още една монета! Искаш ли пак да пробваме? Сега водещият се смени, и ако вдигне телефона – може и да се съгласи.
Как му светна лицето на моето детенце! Дъждът точно беше спрял, ние на конче – абсолютно същата гимнастика. И човекът вдигна слушалката! И каза, че цялото предаване му е приготвено, но да – песента спокойно може да влезе тематично, ако размести една-две песни, но по-скоро ще я остави за друг път, може би за другото предаване. И сигурно тогава съм рухнала на телефона, и той някак с интуицията си през жиците е разбрал, че може и да не доживея другото предаване, от мъка, и каза – хайде, тичайте до вас, зареждайте касетката на запис – имате три минути. Гласът му бе топъл и добър. Все едно на Дядо Коледа се бяхме обадили току-що.
*
Тичаме запъхтени, горе сме, слушаме как тече остатъка от песента, последна проверка на копчето и… Чуваме ние двамцата с моето момче как лично ни поздравиха по радиото, и нашата история с тази песен, която звучеше специално за нас! После Виктор пусна още две, пак поздрав за нас!
И слънчогледът беше готов. И светеше. Малката ни кухня светеше. И моето мило дете светеше. И песента светеше, смесена с дъгата, която излезе след дъжда.
Когато се поосвестих от всичкото това вълнение, питам го моя малък зайо, дали не е добра идея да отидем до радиото, и да му подарим на Виктор слънчогледа, който току-що нарисувах? Той казва:
– Задължително да идем! Такъв голям подарък ти направи човекът, че поне слънчоглед заслужава.
В трамвая сме, нямам пари за билетче (обикновено не пътувам гратис, но него ден беше наложително да занесем слънчогледа) и помня как бяхме залепени на последното стъкло, гледахме дъгата и се смеехме.
Това е историята. Виктор се изуми като ни видя на вратата, но много се зарадва на нашия подарък. И от неговия слънчоглед се чува песента „Yamore“ на Селиф Кейта и Сезария Евора.
И ОЩЕ ЕДНА ИСТОРИЯ ЗА ПОДАРЪЦИТЕ
Година по-късно с моето детенце живеехме на друга квартира – на едно симпатично таванче, където въпреки зимния студ, пролет и лято си беше супер.
Ходехме до Дома на Киното за детските прожекции, но и за програмки, които да сгъваме на самолети и да пускаме от прозореца. Човек, като има такава възможност за романтика, не може да не я уважи! Малкият упорито ме учеше да ги сгъвам така, че да не се сгромолясват още в началото, старателно ми обясняваше как трябва да се плъзгат, че да имат по-дълъг полет, но истината е, че само неговите летяха. Специално открихме, че гланцираните хартийки най-добре плуват във въздуха, та освен за детските филми, нашата важна задача беше да ходим на кино, за да се сдобием с летателен материал.
*
Бяхме ненаситни с тия самолети, докато не ни се накрещя една лоша жена от долните етажи, че дворът бил пълен с боклуци. Тя на нашите самолети така викаше! Обидихме се, и се заехме да играем шах. Моят малък син ме научи! Помня как бързахме да се върнем у дома, за да си трепем царете.
И беше толкова забавно! До момента, в който Дима дойде на гости. Ние се похвалихме какви сме гросмайстори, и как ще я ступаме, а тя взе да спори, че това видиш ли, бил някакъв измислен шах, и не можело току-така нашите царе да опадат до последна капка кръв. И двамата. Ние не спирахме, докато не опразним бойното поле. И спорихме! После питахме още няколко човека, те пък, за съжаление потвърдиха нейната версия. Аз оттогава другия – официалния шах, никак не го харесвам! Не ми е хубав, и съм много слаб противник. Изчезна ми магията.
Зимата, отново студ. Залепнали до радиатора с малкия – изглеждахме като идиотски гаврошчета, без нещо което толкова да ни зарадва като самолетите, или нашия специален шах. Той много сериозно прие правилата на другия шах, който хората по света играят, надобря много и като разбра, колко съм слаба, отказа да играе с мен. Посърнахме.
*
На моя рожден ден, той ми предложи да излезем да се целим със снежни топки, и да ми потърси подарък. Аз малко се притесних, защото все тъй безпарични бяхме, пък той да си харчи за мен няколкото лева, дето си е събирал, ми се стори доста лоша идея. Но да поиграем и да си купим нещо сладко – бива. Порадвахме се на снега, засмя се моето дете, и аз се засмях…
Минаваме край едни сергии пред ЦУМ, на които се изненадах като видях пиратски дискове (за по 2-3 лева бяха!) на старите кубинци. Албуми, които никога не съм чувала, а и описа нищо не ми говореше. Ах, такъв вероломен глад изпитах да имам поне един! А малкият, понеже ме познава твърде добре – видя как ми светнаха очите, и преди да кажа нещо, рече – ето ти подаръка, мамо, харесай си един диск, и ще ти го купя. Харесах си два, защото никога не ме е бивало между две чудеса да избера само едното, та единия аз го купих, вместо цигари, другия – той.
Аз мисля, че си даде всичките спестени парички, но не искаше и да чуе да ми купувал нещо по-смотано. Беше на шест или седем годинки, но какъв рицар, а?! Подарък за душата. Да светне мама, и да спре да е толкова тъжна. Така ми каза.
И мама светна, защото музиката, която ми подари моето момче освети и стопли премръзналите прозорци, и премръзналото ми сърце.
ТЕОРИЯ ЗА КОМПОТА
В една пролетна вечер се прибираме с моето хлапе, шляем се по очуканите тротоари на Пиротска, и минаваме покрай една от грозните траурни агенции, при което аз рязко се извръщам и със забързана крачка направо го влача за ръката.
Някак рязко настръхнах и тръпки ме полазиха, но той ме усети и пита – какво ми стана, та цялото ми добро настроение се изпари. В първия момент не исках да му отговоря, защото от този разговор подозирах как ще влетя в едни теми, които не знам дали са подходящи за едно малко дете, но пък от друга страна – щом въпросът вече се е родил в главата му и то ми вярва – аз, ако съм свестен родител, ще опитам честно да му разкажа.
Най-вероятно съм му изтърсила, че като видя такива табели, които ми говорят за смърт, откачам, че тази тема ми е един закодиран страх от детството, и много се опитвам да го надрасна. Той естествено, ме пита защо. И ей така, отговаряйки на това защо, и воювайки със демоните си на глас, развих една много интересна „Теория за компота“.
На момента си я измислих, вероятно за да не го травмирам, но и може би защото аз самата имах нужда от такава надежда – че не всичко свършва в трапа. И после – ужасът да не можеш да виждаш любимите си същества. И толкова добре го измислих, че сама си повярвах, и тогава пред него, и до сега – вярвам че това е възможно.
*
Ето какво гласи теорията:
„Значи, когато умре някой, после се качва на небето. Там директно приема друга форма – подобна на сияйно светещо създание (нещо като феичките, или светулките), лети си, вижда, чува всичко… Даже и нас ни виждат и чуват, но ние тях – не.
В началото е с още неясен статут – може ли да говори с Господ? Или това става на по-късен етап… Според мен, може още в началото, но и там си има някакъв ред.
Това сияйно създание, заедно с останалите, понякога прекрояват звездната карта, и ако човек има по-сетивно око, може да ги забележи – как светят по-силно, а друга вечер изобщо не им се свети. Зависи. Но за да няма претрупване на небето, както и за да няма претрупване тук, на земята – както казах преди малко – има си ред.
Представете си, значи, една огромна тенджера, в която сте сварили компот, и за да е по-удобно – бъркате с черпака и си избирате какви плодчета да си сипете в купичката…“
*
Та това му разказвам на малкия и продължавам:
– По някое време, горе на небето се отваря една пролука… и прилично на тази тенджера с компота, наредени на опашка (както казах има ред) – всяко от сияйните създания си избира къде да се роди. Бърка с черпака, докато си хареса родители. И когато (ако изобщо си хареса) – хоп – скача долу, директно в корема на майката. Разбира се, има много претенциозни духчета, които с години може нищо да не си харесат… А може не само родители, но и времето в което да се появят да подбират много внимателно. Някой, да речем, може да иска да се роди след сто години – чака си тогава, да отмине времето, и пак се реди на опашката, когато се е отворила пролука…
И докато му разказвам това на малкия… Толкова съм убедена, и ставам все по убедена, че теорията за компота е вярна… защото странно ще прозвучи, но… Аз него някога го чух. Когато влетя в корема ми, а после едно пискливо гласче – „роди ме, моля те, роди ме!“ Ако искате ме мислете за луда, но аз го чувах. И така му казах – „Благодаря ти, моето момче, че си ни избрал! Не знам с какво заслужих тази чест, но ти си най-голямото слънце в живота ми!“
На милото ми дете, с обич!
Август, 2020 – Вал
© Валентина Григорова
