ПЕСЕН НА ПЕСЕНТА МИ – поезия на Пейо Яворов

Роден на 1 януари 1878 г. в Чирпан

Починал на 29 октомври 1914 г. в София

ПЕСЕН НА ПЕСЕНТА МИ

Най-сетне ти се връщаш, блуднице несретна,
с наведена глава –
при мене, тук, в самотност неприветна.
надире не поглеждай с тъмните слова
на уплах и тревога –
аз всичко знам…
Но знай и ти умряха там
и дявола и бога.

Ела при мен. Ела у мен. Кажи ми
къде не беше ти, къде не бях
подире ти и аз?
Зигзаги вред неуловими…
Къде от ревност не горях
и в летен зной и в зимен мраз?

На труженик ли дрипав, гладно бледен,
в прихлупената изба ти не бе –
и него ли, кажи, не лъга, беден,
за празник, въздух и небе?
В полето ли при селянина груби
не беше ти,
край него дни ли не изгуби,
сама осмяла своите мечти?

Из дебрите на тъмните балкани –
посестрима хайдушка – и над гроб
ти сълзи ли не рони, великани
оплакваща наравно с жалък роб?
И пред развратница ли с просешка боязън
за поглед и усмивка не рида,
и пред невинността ли думи на съблазън
безсрамно ти не шепна,
без срам остала навсегда!

И ето че се връщаш уморена,
наплашена, отвърната, сломена.
…Уста пиянски не едни
в устата ти рубинови се впиха.
Ръце нечисти през ония дни
разплитаха, заплитаха, мърсиха
коприната на твоята коса.
В кървавите на кръвник обятия
нима веднъж се ти превива?
Разврата ли не чух невинността ти да осмива,
и невинността да те обсипва
с хули и проклятия?

И ето че се връщаш уморена,
наплашена, отвърната, сломена.
Надире не поглеждай – няма жив
на мъртъвците сред тълпата:
едни остаха там
безплътни призраци, едвам
съзирани през тишината
на спомена мъглив.

Разбойник същ, подире ти вървях
и мислех аз:
какво тя мрази и обича?
Безсилен в ревност, силен в злобата си бях
и питах аз:
какво я лъсти и увлича?
Гласа ти вредом стъпките ми заглуши.
Претърсвах аз,
претърсвах ги тогаз –
на миг пленените души.

Напразно търсих истина у тях,
създадени в лъжа и грях.
Напразно дирих и лъжата –
бог на вселената, душа в душата.
Страдание! Едно страдание безлично
жалко, безразлично,
там негде по средата
на истината и лъжата…

И ей ме днес: погледай, връх е – самота.
И ти се върна, моя красота!
Че няма зло, страдание, живот
вън от сърцето ми – кивот,
където пепелта лежи
на всички истини-лъжи.
Че няма дух и няма вещ
вън от гърдите мои – пещ
на живия вселенен плам,
на цялата вселена храм.

И ти се върна! – празник ден…
Ще дъхна аз и с кървав пламък
ще пламне тук дърво и камък.
Бъди при мен – бъди у мен…
Сред кървав пламък и през дим,
сред задух нетърпим,
небето в твоя поглед
дивно ще се отражава.
Душа за него ще копней!
Ти него гледай и ми пей
за хладния покой, за вечната забрава.

Сред пламъци и адски дим
ний двама с тебе ще горим.
Красиви в мрачна грозота,
и грозни в сяйна красота –
сред задух нетърпим,
в копнение за мир небесен,
ний двама тук ще изгорим,
ний двама с тебе, моя песен!

ДНИ В НОЩТА

Един след други те пристигат бледни
неизживените ми дни,
покрити с прах, от ужас онемели
под хладното си бреме; те пристигат
до моя праг и чезнат все отвън –
бремето си хвърлят
и чезнат, като призраци насън.

Един след други те пристигат бледни
неизживените ми дни,
захвърлят скъпи мъртъвци пред мене
и чезнат: ето моята любов
с изпъстрена от рани гръд; а ето
и вярата ми с клюмнала глава;
тук ето и надеждата ми светла
с угаснал взор; – и толкова мечти,
запазили в смъртта си ненадейна
усмихнати лица! Из бъднини
те идват, хвърлят мъртъвци и чезнат
неизживените ми дни…

И само тя, настръхнала над мене,
студена, непрогледна нощ,
без смяна си остана. Кървав студ вей
от нейното крило и ад бездънен
в погледа и зее. Хищно зла,
само тя остава –
и светят нокти, живи острила.

И само тя, настръхнала над мене,
студена, непрогледна нощ,
без смяна си остава: тя живота
на толкоз скъпи мъртъвци живей.
Но ето я победна: шепне нещо,
и шепота и в жилите кръвта
на лед превръща; ето я разкъсва
гърдите ми и кърваво сърце
в ръцете си разглежда; ето с нокът
чертай по него и в свирепа мощ
свирепо се кикоти! – Вечно тая
студена, непрогледна нощ…

СРЕДНОЩЕН ВИХЪР

Среднощен вихър – сякаш някой се оплаква.
В прозореца дъждовни капки, като пръсти,
припряно трескави потракват. Не очаква
душата никого – и сепната се кръсти,
робиня суеверна на безверен ум.
Среднощен вихър; пръскат капки: тъмен шум…
Трепери ли от студ в пустинята безкрайна
самата пустота? Из хаосни простори
едно страдание, една велика тайна
на моята душа говори.

Затрупана е в гробовете с пръст грамади
живяла нявга мощ: затрупани отдоле
покоя си заслужилите – стари, млади –
без радост и печал, от вчера и отколе,
почиват изнемогнали под своя кръст.
Затрупани са те с грамади тежка пръст.
А съкрушено – на пустинята безкрайна
из дихащите мраз продънени раздоли –
едно страдание, една велика тайна
на моята душа се моли…

Да бе на самощастие предвечно слънце,
тя би помръкнала и горко заридала;
да беше на утеха плът, до сетно зрънце
тя с драгост би се раздробила и раздала:

-Кому, душа – ? Душата ми навън се рве.
Там на страданието тайната зове.

-Плачи, душа – ! Душата ми се нямо кръсти.
Сама безпомощна, вън някой я очаква…
Треперят по стъклата вкоченени пръсти –
и безнадеждно страден, някой се оплаква.

Пейо Яворов

Подбор Надежда Александрова