ПЕТТЕ ФИГУРКИ – откъс от роман на Димитър Лазаров
Ето, че пак мислеше за нея. Какво толкова имаше в тази стара, дървена кутия, че мислите му бяха привлечени към нея така силно. Нямаше обяснение. Както и за много други неща, които тепърва осмисляше. Например защо един продавач ще реши да се разкара от пазара точно когато си е харесал нещо от неговия магазин и се готви да го обере.
*
Прибра се у дома и първата му работа беше веднага да провери дали Бухалът стои на мястото си и веднага фокусира огненожълтите очи на рафта. Погледите им се срещнаха и момчето неволно въздъхна, без дори да разбере защо. Провидението явно беше решило да притежава само него. И трябваше да го приеме, колкото и да му се искаше да върне времето назад. за да открадне всички фигурки наведнъж.
Родителите му отново не усетиха, че е в лошо настроение, заети със своите домашни задачи. Знаеше, че е изключено да запомни каквото и да е от учебния материал, преподаден днес, но трябваше да ги залъже, че всичко е наред. Седна на удобния си фотьойл с учебник в ръка, а очите му зашариха наляво-надясно по картинките, изучавайки всички детайлите в тях, без да се спрат на текста.
*
Трябваше да приеме поражението си. Както беше претърпял много други в живота си. Не го биваше дори за крадец. Замисляше се, че роднините му може би наистина бяха прави, когато тайно казваха на родителите му, че от него няма да стане нищо. Абсолютно нищичко.
Подтиснат, дочака часа за лягане, за да не изглежда съмнително и за-малко да забрави да си измие зъбите. Легна в леглото си, което вече му беше малко и изгаси нощната лампа. Не затвори обаче очите си и дълго се взира в тъмнината. Знаеше, че трудно ще заспи, но все пак някак си успя и дишането му стана по-дълбоко.
*
Сънят дойде чак призори. В него старецът отново отказваше да му продаде фигурките за по-малко пари. Незнайно защо на лицето му стоеше облекчена усмивка, каквато се срещаше обикновено у хора, чиито медицински резултати са добри след лоша прогноза.
Момчето отново тръгваше между огромните рафтове и очите му търсеха дървената кутия. Когато най-после я видя, с удивление откри, че вече надвишаваше човешки ръст. Този път не беше прозрачна, а изцяло обкована с дърво, като огромен ковчег. Нещо се опитваше да излезе от нея, защото дървената й вратичка се тресеше от удари. Даниел се огледа, но всичко около него беше изчезнало. Сега около него и кутията се извисяваха вековни дървета, а лекият повей на вятъра полюшваше стръковете трева на горска поляна. Не можеше да си обясни как се беше пренесъл дотук, но започна да изпитва страх.
Вратата на кутията най-после се отвори със силен трясък и се откъсна от пантите, падайки на тревата. Отвътре се виждаше само мрак.
*
Първи от кутията излезе Крокодилът. Зеленото му туловище, незнайно как станало голямо колкото човешко тяло, стъпи на земята и широката му уста се отвори, разкривайки ужасяващи жълти зъби.
Една костелива, деформирана ръка, покрита с парцали от отдавна изгнила риза, падна на рамото на земноводното. Това беше Зомбито. То по-бавно изпълзя от кутията и застана до Крокодила, без да изпуска момчето от поглед.
Следващата фигурка беше Драконът, чиито ръст се извисяваше над другите две фигури. Люспестата му кожа искреше като слънце, а в гърлото му се надигаха пламъци, готови всеки миг да изскочат навън във формата на силна и огромна струя огън.
Последен излезе Бултериерът. Той беше най-нисък от всички фигурки, но все пак достатъчно голям и мускулест. Лукавата усмивка не слизаше от лицето му, дори когато се огледа на всички страни. След това, също като другите, впи поглед в момчето.
*
Даниел очакваше от големия, тъмен мрак да излезе и Бухалът с горящите си очи, но кутията остана все така тъмна и безмълвна. Повече никой не се показа от нея, макар вече да нямаше врата.
Фигурките се хванаха за ръце и леко се приближиха към него. Даниел се ужаси, но усещаше, че не може да помръдне от мястото си, сякаш краката му се бяха сраснали с поляната. Драконът избълва силна струя огън, която се разпръсна във въздуха, но въпреки разстоянието, момчето усети нейната топлина. Явно това беше сигналът, който всички чакаха.
Фигурките се раздвижиха едновременно и пред ужасения му поглед, без да пускат ръцете си, започнаха да играят хоро. Крокодилът го поведе с леко вдигане на плавника си и шумно изсвистя с ноздри, сякаш подсвиркваше на останалите, които го последваха. Уменията им да танцуват български народни танци бяха невероятни. Краката им се движеха в невероятен синхрон и никога не бъркаха стъпките. Толкова съвършено и координирано изпълнение, момчето беше виждало само в най-големите и известни танцови ансамбли.
*
Танцът би бил истинска наслада за очите, ако фигурките не се приближаваха към него бавно и злокобно. Той с ужас осъзна, че продължаваше да е прикован на място и не може да помръдне нищо, освен очите си. Огромната дървена кутия остана зад тях, но продължаваше да седи отворена и тъмна, сякаш беше невидим свидетел на случващото се. Тъмнината й поглъщаше погледа и момчето за миг си помисли, че ако се озове вътре, с разсъдъка му е свършено.
Фигурките го наобиколиха и започнаха да танцуват около него. Движенията им бяха все така добре обиграни, а отблизо вече можеше да види игривите пламъчета в очите им. Имаше нещо много нередно в тези погледи, което хич не му харесваше. Даниел искаше да затвори клепачи и всичко това да свърши, но тялото му просто отказваше да се подчини.
Когато се събуди с разтуптяно сърце и потна пижама, мътната светлина на деня бавно се процеждаше през щорите на прозорците му. Знаеше, че е невъзможно да заспи отново, затова светна нощната лампа и бавно се надигна. Беше още рано за ставане, но той се преоблече с чиста фланелка, тикна пижамата в банята, където стояха дрехите за пране и дочака утрото с разширени, замислени очи.
Димитър Лазаров
подбор: Людмила Данова
