ПЛАНИНА СЪС ЗВЕЗДЕН ДЪХ – стихотворения на Христина Въчева
БЪЛГАРСКА ШЕВИЦА
Цветове сакрални – червено, бяло
и зелено
в шепот радват моята душа,
сякаш кацнала е райска птица
върху бяла риза от платно.
Слънчеви окраски тичат
върху пазви и ръкави,
спират всяко зло,
а във кръста – символ Божий
повика на любовта откривам.
Бод по бод се сплита
приказна шевица,
носи тя послание от древността
за хармония и светлина,
скрита във моминска радост,
в спомен тих и красота,
в стара ракла чака.
И ритъм български да свети
като знак за святост и любов,
във цветна българска шевица
да лъха мъдрост и смирение
и обич във сърцето ми да ражда.
И нека този зов спонтанен
се слива с общия ни
звук камбанен!
И ПЛАЧЕ СВЕТЛИНАТА
Осъмнахме в чужда държава,
нашата – още по-чужда.
Политиците – предатели тъмни,
грабят, продават земята ти свидна,
Българийо!
Децата ти прогониха, Родино!
Като потоп пометоха, вселенски.
Изхвърлиха зад борда.
А майките – свещици гаснещи,
загубили деца и гордост.
Знам, боледува сърцето ти,
Майко,
като рана превързана тихо кърви
и душата ти – криле пречупени,
стене,
и плаче светлината с твоите очи.
Ала знам, ще се изправиш ти,
Родино!
Ще се завърнат твоите деца
и с мъдрост ще прегърнат небесата,
и твоята земя отново
пак ще грее
освободена,
чиста,
станала по-свята!
СБОГУВАНЕ
Просветват уличните лампи
закачливо.
И аз усмихвам се тъй тихо, мило.
Извива пътят – черна лента,
в безмълвие завидно опустял.
Изпращат ме последни
светлините в моя град,
намигат ми – нали ще дойда пак?
Брезичките във злато,
пендарини и нежни,
ме целуват!
А борове зелени, хвойни
в прегръдка мълчалива ме държат…
Във снежна белота оставям
моята земя,
ала носталгия горчи –
такава бяла,
дави ми душата!
Довиждане, Родопа –
въздишка на сърцето ми!
Последни къщи – и хуква планината
зад оня хребет – изгрява слънцето в позла-та.
Кога ще видя твойте върхове, Родопа,
накичени със борове, ели и смърчове –
зелена огърлица?…
Разля се златна светлина
над моята земя,
докосна къщи и дървета –
събудиха се те
от целувка златна.
Усмихнаха се белите очи
на планината,
запя във мене
светлината…
Трепти във бяло планината.
Такава красота небето не познава,
просветва слънцето в позлата.
Роди се то и в песен се заслуша:
„Девойко мари, хубава“ –
ехти земята ми
и ме изпраща
с целувката си дивна,
свята!
И в светлина отново
ражда се света!
ПАЗИ ДУШАТА СИ
Откакто се е съмнало
и ето на,
непрекъснато ме Слънцето задиря!
Вървя си, а то, от която и да е страна
върви, върви, след мене ми подире!
А аз се спирам и го питам:
– Защо, Слънчице, вървиш след мен?
А то усмихнато стои и ме поглежда
и реши да ме следва
през целия ми ден.
Отгоре Слънцето ми рече:
– Искам да ти се порадвам,
че си толкова добра
и на душата ти, светла и чиста,
после ще се скрия зад старата гора
с усмивка топла, радостна и чиста.
Пази душата си, че с нея мъдра си,
себе си раздала!
И да се знае,
че нестандартно
и мило си живяла!
Христина Въчева
из “Планина със звезден дъх”, автор Христина Въчева, изд. gabriell-e-lit, София, 2025 г.
