ПО СТЪПАЛАТА – поема на Ирина Александрова

С благодарност към румънската кралица Мария,
в едно сложно историческо време
създала великолепен парк край Балчик,
посещаван всекидневно от стотици туристи.

Зелено, синьо, златно –
цветовете на Балчик.
Дървета исполински. И сенки на крила.
Сред ромон на чешми и птичи чурулик –
издялани от камък стъпала.
Ще минеш покрай цветния килим,
покрай секвоите, пробождащи небето.
Край унеса на розите безчетни.
Или край кръста – на пейзажа властелин…

Вървиш, а стъпалата те зоват
към нова гледка – като бяла птица
е „Стела Марис“ – църква на кралицата,
нехайно кацнала върху брега висок
и вгледана в простора синеок.
Под свода син, на спомени богат,

тук приютено бе – по нейния завет
/в спор със закона древен и общоприет/
сърцето ѝ, събрало красотата
на този бряг вълшебен и сияен,
на изгрева и залеза в позлатата…
Тук, сред простора дишащ и безкраен
и сред упойващ розов аромат
на своя парк – на Рая плагиат.

Под облаци, от вятъра задвижени,
да си почине тя от грижите
за бъдни дни на своята Румъния –
причини за сълзи и за безсъния:
за героизма скромен на войниците ѝ,
за оредяването на редиците им.
За тях се грижеше сред хлороформ и йод
и като майка тръпнеше за техния живот…
Сред дъх омаен на цветя и борове
да чува на вълните-псалмочетци хора.
И над сърцето ѝ – безсмъртно цвете –
спокойно да пристъпват вековете…

Ала решила беше друго Мойрата с вретеното.
Сърцето ѝ в ковчеже позлатено
отнесоха в Румъния –
да не рушат традициите
на своите крале, на своите кралици.
Така прегазен на Мария бе последният завет.
Задейства се закон кармичен
след нарушен в Астрала ред.

Разказват хората:
сред зеленината често
се мярка бяла рокля
и изчезва.
На трона мраморен я виждали да сяда
и рози да бере край тиха вада.
И да се рейва, както става в чудесата –
безплътна, лека –
тя над стъпалата.

* * *

По стъпалата грапави от камъни
аз слязох бавно и за клони хващах се.
Добре, че не ме виждат – че за срам си е!
Вървях,
от стръмното смутена и изплашена…

Сега ще взема хляба на фантастите:
сред боровете и сред храстите
се мярна бяла рокля, скри се
между зелените кулиси…
А после – сред мъглява недоказаност –
Мария колебливо се показа
с прозрачна рокля, светлолика.
Тя с пръст прозирен ме повика,
а после под ръка ме хвана.
И след протеста на скептика
загубихме се сред лианите.

* * *

Три замлъкнали чучура –
воден правоъгълник.
Тук Мария в дни безбурни,
скрита сред колоните,
посред сенките ажурни,
на чешма сред ромона
свойте радости оскъдни
в спомени догонвала.

А в душата – черно знаме.
Черна огърлица…
В болката си всеки сам е –
даже и кралиците!

Кръстове един след друг
никнели в сърцето ѝ:
син, сестра, любим, съпруг…
Празно под небето е!

А в Нимфеума водата
болките отнасяла
от душата към морето –
то над всичко властно е!

* * *

Коя стихия на сърцето е позната
с любов и благодарност?
Коя ни носи радост?
Тя – водата!

Вода нозете близва,
а в чайник ври водата.
В пустиня – дар безценен…
Приятел скъп – водата!

Прохладна, утоляваща,
надеждите раздаваща.
Бодлива и сатенена.
Ту топла, ту студена…

И съхранена в кладенец,
та в ярко жарко пладне,
когато влачиш раница
и миг, преди да паднеш,
да разхлади устата ти…

Водата му – светàта!

* * *

Сред клони антисеверни
и на вълни кантата
към кладенеца Сребърен
ме водят стъпалата.
Той вече бе ме виждал –
но ето, пак прииждам!
Какво ли тук привлича ме?
В живота криволичех
и падах, после ставах,
решавах, заборчнявах,
осъждах и прощавах…

Скептично и сурово
погледна ме отново
сред клоните бухлати
окото на водата…

За святост ми говорят изсечените кръстове
и кротост подарява ми майоликата пъстра.
Пет века Младенеца ни благославя скрито
сред ябълки, лимони, сред ананас и жито.

След бурята в подребрието –
ода за живота
край кладенеца Сребърен,
след вярата в кивота.
След химн за Красотата –
надежда с днешна дата.

… Разглежда ме внимателно
окото на водата.

* * *

Въздиша мостът стар,
издялан от балчишки камък,
с въздишката на ожаднял жътвар…
Но умореното му от години рамо
все още ни подканва да преминем
по сянката му хладна и копринена.
За всеки – благослов и щедър дар.

И ще преминем с мълчалива благодарност
към тази скромна и многогодишна вярност.
И за това, че този юначага,
събрал за нас с усмивка двата бряга –
а бяхме толкова от жега уморени! –
той ни спести и дълъг път,
и време.

* * *

И пак, и пак – по стъпалата.
Късен залез хвърля позлата
върху кратера на възторга ми…
И сърцето отново пришпорва ме –
аз катеря пак стъпалата
към градината на душата –
към Божествената градина…
Тук на кактуси дебне дружината:
с боздуганите си бодливи
да сразят всяко зло без усилие.
За свекърви не много добри –
Табуретка с остри бодли.
Тук пияният в мъки загива,
спрял пред Бъчва зелена, бодлива.
А пък древната мирта библейска
ни подканва към кротост житейска.

А след още няколко стъпки –
жълти, бели и розови пъпки:
цвят до цвят, цвят до цвят.
Заплашително сякаш и строго
кактусите цъфтят.
И ни учат на толкова много!
Преразказвам от „Фауст“ цитат:
спри се, миг хвърковат!
Те ни спънаха с въпросителни –
тези кактуси удивителни.
И разбрахме: добро и любов
крие всеки кактус суров!

* * *

„Щастие си вземете!
Спрете – аз съм на щастие цвете! –
детелина червена ни вика. –
За комика!
Меланхолика!
За циника и за гладника!
Справедливо и с безпристрастие
аз раздавам на всекиго щастие!“
Тъй предлагаше ни неистово
константна четирилистност
червената детелина…
Убедена наполовина,
аз все пак я отминах.
С помощта на листенцето-кръстче
да те пипне Фортуната с пръстче?
И прошепнах замислено: „Боже…
Ех, да можеше!“.

Вървим отново.
Бог е с нас.
От синева двулика чуй – долита глас
над сънните гори, над ласкави поляни:
„Търсете в себе си безценното имане!
Та с щастие не можеш
да се снабдиш с пари…
Бъдете милостиви и добри!“.
Накрая прозвуча многоезично:
„Обичайте се!“.

Вървя. Мария е до мен и води ме
по стъпалата неизбродни
към красотата разнородна.
По стъпалата.
Пак по стъпалата.

Те, стъпалата, са коварни всъщност.
Например: тръгваш си за вкъщи.
Но знаеш ли къде ще изведат?
Изкачваш ги отново, ала те завръщат те
/от номерцата им намръщен!/
към нулата…
За кой ли път?

Та – песъчинка в този кръговрат,
сред ритъма на пясъчен часовник
или сред безразличието на махалото,
нито веднъж в живота си неспряло,
с покорството на унизен чиновник,
от шефа си изпратен в този делник сив –
ти се въртиш като Сизиф…

* * *

Стъпалата ме водят нагоре –
там е свито гнездото ѝ тихо.
„Тенха юва“ владее простора
с белота, с тишина…
И триптихът
на мечта, красота и любов
животворно брега подчинява
и изтръгнал го от забравата,
го превръща в безсмъртен обков.

Вита стълба към спомена води.
Прозвучава нечута мелодия
и картините върху стените
оживяват от блянове скрити.
Всичко помни подът от камък:
сълзи, сънища, думите-пламък,
тихи стъпки на леки обувки,
звук на майчината целувка…
Огледалото още си спомня
взора ласкав и нежнолазурен.
А чешмата – тихия ромон
над ръката с пръстен ажурен.
Знам, терасата дървена помни
на походката ѝ хармонията,
артистичния полет на четката
над портрета на бялата лилия.
Шепот тих на бяла наметка
сред годините, в хаоса скрили я.
Тук е писала своите приказки.
Тук родили се целите рискови
за съюз на страните балкански,
за възхода на нова Византия…
И над тази могъща стихия
да царува Реджина Мария.

Но препуска на дните синкопът…
Само сенки в калейдоскопа
на Съдбата коварна и весела,
огорченията отнесла
на вълните с ездачите бели
сред скръбта на мечтите умрели.

Отминават дните слънчасали…
Само чайки днес на терасата
пишат спомени сред мъртвилото
на морето спокойно с мастилото…
Тишина вее синьо ветрило.

Само в сънища вече ще свети
белотата на минарето.
След бедите и перипетиите
ще въздиша спокойно морето.
Но – на своята възраст напук –
ще се върна чрез спомена тук.

* * *

Елате с мен да видите!
В зеленото зазидани,
посред дъха на розите,
сред сенките на гроздове,
сред амфорите и сред щерните,
сред стъпките на вятъра вечерник,
ни гледат мълчаливо безсънните лица –
лица на жители на Вечността.
Те – беломраморни и беловласи,
дошли от миналото – тук, при нас са.
И станали на парка постоянни жители,
те –
на водата изворна пазители!

И други образи вековни парка населяват –
на Мирча Бартън, доживял до вечна слава.
През седем века са делата му преминали –
на враговете му коварни през усилията,
през мъглявините на забравата,
през исторически безсъния –
победно – за прослава на Румъния!
Сред приливите
и сред отливите на историята –
до днешните вълни на Черноморието…

На своя син
Мария името му подарила,
ала Смъртта след три години скрила го
сред спомените и плача на майката
и на вълните – антишовинисти –
вайкането.
И пази днес румънският владетел
спокойствието българско…
През вековете!

* * *

Ах, виното –
напитката на боговете!
И вдъхновението на поетите!
Даряват глътките му весело безстрашие,
победа носят в битка ръкопашна.
Щом рукне вино от шуртящ чучур,
ще победят Венера и Амур.
Вълшебна, окриляваща –
напитката рубинова
предчувствия раздава
в Алеята на виното.
Зефир докосва нежно
с дъха си тежки гроздове
и аромат отнася –
по-сладостен от розите.

А бели ангели сред синева се реят.
Прозрачна фигура ме води сред алеите…
Тук някога, сред камъни в шубрака,
живели траки.

Две биволски глави, рогата си извили –
днес каменни стени ги носят без усилие
през векове назад – към Дионис.
Дължим на него нашия девиз:
„Във вино истината се укрива!“.
/А също – негова алтернатива./

Но нека вятърът полюшва
зелени плетеници –
танцуващите бурно сенки
на пийнали вдовици…

Къде ли ни отвеждаш,
усмихната алея?
„Там дните са вълшебни
и птици звънко пеят.
Сред ветровете ласкави
там слънцето не гасне.
Там всеки тихо шепне:
„Животът е прекрасен!“.

* * *

Прогонва всяка грижа, всяка меланхолия
магьосницата бяла – прекрасната магнолия.

На хубостта нетрайна абонат,
тя днес ни подарява своя цвят –
предтеча
на утрешното бяло многоречие.

Цветът-посланик
е пристигнал вече тук –
той завладява нашите сърца без звук.
Огромен ароматен цвят
с размера на юмрук.
А всеки следващ ще донася бездна
от хубост и ухания.
Беззвездна
нощта ще бъде,
щом магнолията древна пак разцъфне –
за да докаже, че е млада всъщност!
Звездите предвидливо ще угаснат…

Сияй, сияй, магнолия прекрасна
и подари ни с щедростта си щастие!
Ще се усмихнат и деца, и беловласи –
цъфти за щастие!
Цъфти за щастие!
И нищо друго вече не е важно –
та всеки днес отново ражда се!
И всеки вече всичко има!
Цъфти, цъфти за нас, магнолия любима!

Ще възхвалявам мъдростта ти безпределна:
цъфтиш за всички.
Но за всеки поотделно.

* * *

Дочувам звук познат и мил –
жабок самотен търси любовта си.
Там някъде – в зеленото се скрил
и към невидимата вика властно.

Това е вик на болка и мечта.
/А може би на вяра, че ще го целунат?
На принц да го превърнат?
И така
да срещне своята любов сред дюните?/

Костюмът му е от зелен брокат.
Оглежда в локва силуета си чудесен.
Но неговата болка, неговата песен
е просто едносричното му „Ква!“.

* * *

Пропръсква топъл дъжд.
По стъпалата – локви.
Внезапно скакалец измокрен
покрай обувката ми скокна изведнъж
и в храстите се скри.
А залезът в треви искри.

Аз седнах да почина върху пейка суха.
За мой късмет и за разтуха,
чудесен дар за моя слух –
концерт на славей аз дочух!
Вълни прекрасни от разнежени октави,
а после – пицикато звънко.
Копнеж от звуци тихи, тънки
и страстни, омагьосващи рулади –
на болките противоядие…

И ето пак! Рефренът животворен
ме тласкаше към ритъм стихотворен,
душата връзваше на възел…
и ме вълнуваше до сълзи.

Но всяка радост, казват, не е вечна.
Младеж с тату, с щамповано елече
към мен вървеше.
И неуютно сякаш беше.
Речитатив на рапър в миг прогони
певеца скромен –
агресивно, властно.
Така угасна сред агония
на славея концерта бляскав.
Помислих неконфликтно:
фолк, ноктюрно, блус –
избира всеки според своя вкус…

Все пак –
не оскверняваше ли вечерта красива
на рапъра речитативът?
А – както пее Шуфутински Михаил
в мелодия неповторима – в своя стил,
мигът ми бе взривен от пошъл динамит:
„Душа болит.
Душа болит“.

* * *

Огромен парк с безчетно население…
Тук срещат се щастливо, без съмнение,
агаве от Бразилия с череша от Китай
и с рози от България безкрай…
Секвоя от Америка е кандидат за вечност.
А кактуси, привидно безсърдечни,
пристигнали от Африка и от далечно Мексико
и усвоили българската лексика,
цъфтят до детелини и до здравец нашенец.
Омешани са в естетична каша
тополи, палми, чашкодрян…
И бугенвилия
от Азия расте си без усилие.
С осанка на зеленодрехи рицари –
лимони,
белоснежните албиции
от Малта и от Гърция след преселение –
интродуцирано и благодарно население.
И дребнолистна палестинска мирта
сред новите познати кипри се.
Тук радостно се срещат: познати, непознати! –
заклети пацифисти –
щастливи експонати!
И зеленее хлорофилната стихия
сред грижите незрими на Мария.
Един до друг, от сто посоки взети –
приятели от цялата планета!
Растат, цъфтят – зелени късметлии –
те, поданици верни на Мария.

* * *

По стъпалата стъпва вечерта.
А хоризонтът своята черта
отдръпва в синевата гаснеща с печал.
И всекидневният безгрижен карнавал
на парка уморено гасне
и месец в небосвода блясва…
Но още тук съм аз,
на стъпалата.
Отплува на деня фрегатата
и здрачът морав ме препъва с удвоена власт…
Ала какво им пукаше на стъпалата?
И жилна ме страхът от тъмнината.
Но хванала деня за сивата опашка,
с подсвиркване показвах аз безстрашие…

Потеглям в здрача героично пак.
И нищо, че боли ме крак
или че пришка цъфва върху пръста!
Вървя – в живота е така.
И всеки носи кръста си.
А изводът, горчив като пелин,
за всеки е един.

Но тук – като към Рим –
те водят безпогрешно стъпалата
единствено към Красотата!

* * *

Кракът ми на стъпалото се хлъзна.
Отново се сгъсти тревожно въздухът
и сянката прозрачна на Мария
ту появи се, ту се скрие…

Отново с пръст мъгляв ме вика
и сочи към леха от перуники,
отдавна прецъфтели.,
но неорязани все още.
Отвърнах ѝ: „Не става нощем!
А и не мога повече – поканата напразна е!
Финалът наближи на моя празник –
че все не свършват тези стъпала…
Да бях с килим вълшебен.
Или с крила!“.
Отново мярна се за миг. Изчезна.
На спомените ми потъна в бездната.

По стъпалата слизам аз към изхода,
объркала далечното и близкото.
Напълнила с възторзи денкове прозрачни
и с благодарност, и с въпроси многозначни,
с крила сред синевата,
със залези в позлата…
По стъпалата нося ги.
По стъпалата.

А шепнеха за сбогом дървесата:
„Отнасяш на зефира чудесата,
отнасяш на небето чисто гланца,
на розите надменни танца,
предчувствието притаено на лозата,
приятелството с храсти непознати…
И някъде дълбоко, сред сърцето,
ще рухва с радостни вълни морето…
Отнасяш графиката семпла на брезова кора
и утрешни усмихнати утра…“.

Тогава поклоних се дòземи на парка
и на величествените зелени арки.
На цялата замайваща магия,
отдавна сътворена от Мария,
ала изпращаща тъй щедро и до днес
на нашите души от нея вест,
раздаваща подарък – Красотата…

А и разбира се, поклон пред стъпалата.

Ирина Александрова