ПОЕТИЧНИ АКОРДИ – стихове на Иванка Павлова

РАВНОСМЕТКА

Приемам своята съдба.
Готова съм да я повторя.
Избрах почтената борба
и предпочетох пета скорост.
Греших. Обичах. Преживях
и неуспехи, и победи.
В урок превърнах всеки крах.
С надежда в бъдещето гледах.
За мене всеки ден е дар.
Вървя по пътя си неравен.
Дано с житейския товар
докрай достойно да се справям.

КАРТИНА

Разцъфнал слънчоглед – изящно слънце:
подобие на слънцето в небето,
неръкотворна рожба на земята.
Прехласната, в почуда съзерцавам
това невероятно съвършенство.
Напълно съм безпомощна да разгадая
какъв е вложеният в него смисъл.
Изпълват ме възхита и смирение –
пореден повод да изпитам благодарност,
че съм човек, че съм дарена с разум
и със способност да се възхищавам,
а чувството да пресъздам в слова.

*

Мислите са непосилно бреме.
Чувствата, и те ми натежават.
Но лекуващото всичко време
често в стихове ги претворява.
Раждане мъчително това е.
В този свят несигурен, тревожен
ще ми се съдбата им да зная,
а съзнавам, че е невъзможно.
Радвам им се, че са се родили,
но ги чака може би забрава.
Страх ме е за тях, а съм безсилна:
бъдещето ще ги оценява.

СПОРАЗУМЕНИЕ

В очите ми – живот.
Но бръчките ми тържествуват.
Художник съвършен е старостта…
В тъгата търся брод.
И наранявах, и лекувах.
Прииждат спомените на ята.
Пред мене – още път.
Ще го измина ли? Не зная.
С куража все пак се споразумях:
макар да съм от плът,
да следвам своя дух до края –
така ще превъзмогвам всеки страх.

ИЗБОР

Избрах „Титаник“. И пътувах с него.
Не в първа класа – в люлка от мечта.
Не да нахраня гладното си его,
а да докосна звездни висоти.
Връхлитаха вълните белогриви.
Ревеше океанът разгневен.
Под съпровод на гларуси кресливи
се раждаше усмихнатият ден.
Живях между земята и небето
като разпъната на кръст и пих
отварата горчива – битието,
и стихове лечебни сътворих.
„Титаник“ ще потъне неизбежно,
но струваше си всеки миг, живян
с усещането за небе безбрежно,
за пълен с изненади океан.

*

Пораствам бавно.
Уча се да разговарям
с щурците, с птиците, с тревата.
И те ми връщат детската усмивка.
Захласвам се пред съвършенството
на всяко божие творение.
Изтича цялата умора
от тялото ми, от душата ми.
Забравям грешки и предателства.
Прощавам си. Прощавам и на другите.
Животът ми добива смисъл.
Днес, подир сън блажен, успокоителен –
такъв от месеци не помня –
благодарих на всяка своя клетка
за преданата и нелека работа,
за мъдрия синхрон, за постоянството.
И се почувствах светла и добра.

СЛЕПОТА

Камъче съм. Още се търкалям.
Ръбовете му се поизгладиха,
но е с грапава сърцевина.
Ако някой долепи ухо
до ранената повърхност,
ще усети ласката на вятъра,
ще дочуе воя на чакалите,
аромат на ягоди ще долови.
Толкова различни състояния
на душа, пътуваща през времето!
Спъвам се, изправям се, съзнавам:
миналото няма да възкръсне;
бъдещето е мираж неясен.
Имам само настоящето –
миг почти неуловим.
Не успявам да го изживея –
лутам се в разяждащи съмнения.
Някога, ако сваля превръзката
от очите си, престанали да виждат,
ще се смая може би от чудесата,
скрити досега за сетивата ми,
и ще плача дълго, облекчително,
осъзнала странната си слепота.

*

Когато видя мъж с дете,
сърцето ми благоговее.
Детето, за да порасте,
се храни с нежността на фея.
Но таткото е дъб могъщ,
закрилящ рожбата обична,
и като в нива подир дъжд
той хвърля семена различни.
Ще избуи от любовта
душа красива и богата.
Дете в ръцете на баща:
почти богоподобна святост!

*

Някой те обича. Някъде те чакат.
Някому си нужен. Някому си мил.
Някой ще усети, ако си разплакан,
болката, която дълго си таил.
Имаш дом, където всяка вещ напомня
нещо съкровено, нещо отпреди:
с бисерна черупка в този свят огромен
участта ти щедро те възнагради.

УПОРСТВО

Сгреших. Предоверих се. Сякаш няма
лек за упорството ми твърдоглаво.
Навярно в божията ми програма
е вписано докрай да съм такава.
А може би съм предопределила
сама горчивината нелечима?
Потребни са ми още мъдрост, сила,
та милост и към себе си да имам.
Но странно: сякаш някаква наслада
това упорство на дете ми дава.
Да вярвам в хората, макар че страдам,
по странен начин ме възнаграждава.

СЕБЕИЗГРАЖДАНЕ

Не се боя да бъда автентична,
но се научих трудно на това.
Не смеех да призная, че обичам –
срамувах се от нежните слова.
Сега от близки и от чужди хора
не крия рукналите си сълзи.
Понякога с авторитети споря
дори ако гневът им ме грози.
След всеки сблъсък все по-силна ставам.
Вървя изправена по своя път.
Уверена съм, че си заслужава
да превъзмогвам слабата си плът
и на духа по мъдрите повели
да изживявам земните си дни.
Навярно своето житейско дело
ще доизграждам чак до старини.

КОГАТО СЕ СМАЛИ СВЕТЪТ

Парченце краставица и яйце
върху намазана с масло филия.
Треперещи от болката ръце.
Сълзи. Почти успявам да ги скрия.
Преглъщам бавно хапките живот.
Светът – побрал се в болничната стая.
На вчерашното днешното е плод.
За утре мога само да мечтая.
Смиреност неочаквана. За ден.
Душевен мир. И благодарност чиста.
Урок изстрадан. И благословен.
Лекуващи душата светли мисли.
Без суета. Без бързане. Без страх.
Забравила за грешки и тревоги.
С утехата безхитростна: живях.
С надежда, окриляваща ме: мога.

МОЯТ ВЕК

Души с пречупени крила,
безпомощни да се опазят
от бълващите смърт дула
на нелечимата омраза.
Лъжата е добила власт –
почти изкуство, вездесъща.
Парите – ненаситна паст,
човешкото у нас поглъщат.
А знаем: готвим своя край –
гневи се всеки ден Земята.
За втори път от своя рай
Бог в пустошта ще ни изпрати.

*

Да си човек – каква съдба завидна:
творец, със слово, с разум надарен,
но и слепец, осъден да не види
с какво богатство е благословен.
Душата му – заврял казан със страсти.
След стъпките му – кървави следи.
Дори и в щастието си нещастен.
Закотвен между утре и преди.
Какъв изкусен майстор на играчки,
с които цял свят може да взриви!
От пропастта дели го само крачка,
но той към нея слепешком върви.

*

Езика на лъжата не владея.
И ниския поклон не усвоих.
В красив, макар измислен, свят се рея –
с икаровски крила е моят стих.
Бунтувам се. Смирявам се. И страдам –
на отрицанието съм сестра.
Прозрение е моята награда.
И пак летя с опърлени пера.
Такава е човешката ми участ –
подобна на съдбата на Икар.
Уж незавидна, но тя ме научи,
че болката понякога е дар.

*

Едно дете дарява доброволно
за трети път косите си – така
на някое момиче онкоболно
протяга то приятелска ръка
за съпричастност, толкова красива,
че трогва и коравото сърце.
Разстроена съм. Дълго не заспивам.
Представям си усмихнато лице
на малка омагьосана принцеса
с перука върху голата глава –
дар от дете. Изглежда твърде лесно,
но аз способна ли съм на това?
Каква зашеметяваща плесница!
За отрицателите цяр горчив.
Духът човешки е с крила на птица
и само в полет истински е жив.

И ЕДНО СТИХОТВОРЕНИЕ ОТ УЧЕНИЧЕСКИТЕ ГОДИНИ НА ИВАНКА ПАВЛОВА

ПЕСЕН – . 100

Аз те срещнах в цъфналите сливи,
в шепата си исках да те взема,
но се стрелна ти край мен игрива
на южняка в слънчевото стреме.
Вечер ли прозорците запали,
аз те слушах в мамините устни.
Детските ресници натежали
неусетно в кротък сън отпусках.
После светли струни ти погали –
затрептяха в мене непознати.
Своя звън крилат на тях бе дала,
своя полет, дързък като вятър.
Остани със мене, птицекрила,
и когато старост ме споходи,
ти ми дай от чудната си сила,
та отново заедно да бродим.
Но когато струните ми тънки
с груби пръсти времето прокъса,
не оставяй звуците им звънки
като повей тих да се разпръснат.

Иванка Павлова

Из “Поетични акорди”, автор Иванка Павлова, изд. “Фараго”, С., 2024 г.,
подбор Цонка Великова