ПОЕЗИЯТА КАТО БИБЛИЯ, ИЛИ – ЗА ПОЕЗИЯТА НА ИВАН БОБЕВ – литературни щрихи от Рени Васева
Следя поезията на Иван Бобев с чувството на откривател.
Тези текстове, изградени с особено усещане за ритъм, впечатляват най-напред със своята мелодия. Те сякаш пеят живота – любовта и смъртта, болката, радостта. Те са мигът и вечността на лирическия глас, но те са и моите мигове вечност.
… Аз често стоя като пътник на хълма,
загледан в небесния прелестен свод
с очи, ослепени от пролетна мълния,
с крилете на птица и тяло на скот…
Този двойственост на човешкото битие у г-н Бобев е някак изначална. Тя ме връща към митологичното и архетипното. Там часовниците са от пясък, кръстопътищата са все още диви, а бялото и черното са цветовите означения на доброто и злото, на праведното и грешното, в крайна сметка – на живеенето и неживеенето.
…и там да напиша: Живях! Не живях!..
Мечтите в тази поезия са многопосочни и здраво завързани за човешкото. И разбира се – за любовта. В нашия “безумен век” съществуват и Шуман, и Бетовен, и Дама Пика, и Вълшебният стрелец. Изкуството прави живота красив и вечен, защото препраща ценности през времето.
Тогава видях в огледалото златно –
на тънкия златен статив
художника, който рисува безплатно
небе и земя – със молив…
Стихотворения като “Обущар” и “Пощальонът” носят някакъв носталгичен полъх, залагат на споменното общуване с читателя, създават богат дискурс от смисли, които аз мога да допълвам в зависимост от своята нагласа.
… Обущарят умира. Не чукайте днес по паважа,
не стъпвайте с кални обувки по чистия лед,
оставете човека, заслушан в подметките влажни,
да чуе гласа на последния жив скакалец…
Поезията на г-н Бобев е богата на значения. Библейските архетипи са перифразирани, без да се насилва техния изначален смисъл. Най-ярък според мен е текстът на “Голгота”.
Препратките към книгите на Маркес “Сто години самота” и “Любов по време на холера” са особен щрих, добавен към вечната евангелска тема:
… След сто години самота,
след сто години сбогом,
отново с кораба “Любов”
завръщаме се голи,
нали възкръснахме,
нали забравихме Голгота,
душата ни защо мълчи –
на кръста – без посока…
Мога още да пиша за поезията на г-н Иван Бобев. Всеки, който я прочете, изпитва това странно желание – да пише за нея.
Дано някой ден тези прекрасни текстове осъмнат в своя собствена книга. Ще бъде Библия. Поне за мен.
© Рени Васева
