В СЕЗОНА РАЗПЪТЕН – поезия от Иван Бобев
СТАРЦИ
Присядаха често сами на балкона
под свода на своето глухо небе.
Тя тътреше бавно, със кашлица, стола,
а той като Господ, подноса с кафе.
И чуваше Господ концерт за пиано,
за влюбена флейта и глух контрабас
и дълго със тях се люлееше само
златистият залез на стола. Без глас!
ДОН КИХОТ
Със копието днес на тишината
пронизан си, мой рицарю, до смърт.
И ден след ден отива си по малко
на вятърните мелници духът.
И ден след ден очите ти са кухи,
без кладенец е твоята душа;
дочуваш ли в небето стъпки глухи –
препъва се добрият Росинант.
Защото ти безумно се сражава
с въздушни кули в лепкавата кал
и затова сега ръждата бавно
покрива те със мъка и печал.
Но ти си рицар и така – без броня,
за удар точен пак сe прицели;
преди да кажеш: Дулцинея, сбогом –
магарето на Санчо повали!
ЛЯТО
Миди седефени – светли отблясъци,
чайки и гларуси – шум на крила;
чезнат във дюните буквите пясъчни
с нашите стъпки – сълза по сълза…
Тръгва си лятото, тръгва си с ятото,
с устна хармоничка, с песен в нощта;
с ласка на вятъра някъде, някъде
греят запалени всички гнезда.
Скритите думички в тайните улички
махат за „сбогом” и кимат с глава,
а с очи изумрудени гледат учудени
лодките с котвите пак на брега.
Само рибарите, с мрежите – старите –
в лов на сирени сред песни в нощта,
знам, ще дочакат – по-бели – от чайките
лятото пак със лула във уста!
ПОСЛЕДНОТО ПИСМО
В сезона разпътен, когато
сред залеза тих листопада
дими, а писмото последно
лети към вратите на ада –
ще тръгна с фенерите жълти
на кораби сини в мъглата
по пустите улици, мъртви –
замислени сфинксове в мрака…
Без теб ще приседна на бара
в кварталната кръчма. Самотен!
Ще трака един вентилатор
с лиричен мотив като спомен…
дъждът по стъклата с червило
чертите ти в транс ще рисува,
ще бъдеш ти толкова жива,
че аз ще повярвам във чудо…
Ще влезеш… Венеция цяла
в гондола от мъжки въздишки –
жената със ангелско тяло,
с която без дъх – съгрешихме…
когато в сезона разпътен
сред залеза тих в листопада
се сляха писмата ни смъртни
на път към вратите на ада…
ИКОНА
Във храма на моите сънища нощни
не искам да влизаш – обичай ме още;
така ме обичай – самотна и дива –
ти, моя любов – безпощадно красива …
Къде ме повеждаш, не искам да зная;
дали е начало, или ще е краят,
когато потъвам в косите разкошни
и чувам да шепнеш: обичай ме още …
Такава те искам, да бъдеш икона –
със връхчета остри, сред свещите гола;
да бъда аз кръста за теб на стената,
а ти върху него – грехът на жената …
Такава те искам – самотна и дива –
ти, моя любов – безпощадно красива –
от мен да не молиш ни милост, ни прошка,
когато ми казваш: обичай ме още …
Да плаче дъждът върху твоето рамо,
когато заспиваш, а устните само
да шепнат безбожно в прозореца нощен:
обичай ме още, обичай ме още …
Когато закапят горящите свещи
и в мрака засветят душите ни грешни
да бъдеш последната моя икона,
с която ще вляза във храма на Бога …
И вечно със теб – и самотна, и дива –
с теб, моя любов – безпощадно красива –
аз – кръст – върху твоите връхчета остри
да шепна безбожно: обичай ме още …
© Иван Бобев
