ПОМНИ – поезия на Иван Антонов
ЕСЕННА МЕЛОДИЯ
Мелодия като тъгата в душата
под жълтия плач на дърветата…
Прозвънна и после разнесе я вятърът
в безкрайните, неутешими полета.
Аз тръгнях след нея печален,
немислещ в света на тревожната мисъл,
остана във болката моето светло начало
и светлите думи, които съм писал.
Съдбата ли светлината отне ми,
големият облак ли слезе в очите,
ала на прекрасната и ненаписана още поема
все тъй из пространството думите скитат.
Аз зная – ще дойдат с голямата болка,
с плача на дърветата зимни
и няма да питат боли ли и колко,
а просто ще легнат в душата ми свидни.
Тогава ще звънне отново
във мен и в цветята край мене
адажио тъжно, забравено слово
до пламъка с някакво странно горене.
*
Помни, помни, помни –
отдавна ти не си дете щастливо
и слънцето е преброило неговите дни,
а твойте в нощите отиват!
И на дедите ти светът, непроменен
върти тревожно своята планета,
и за тебе той е отреден,
макар да се променят вековете.
Макар над птиците да полетя,
той свободата птича не получи,
той не разбра какво е свобода
и на любов не се научи.
Помни, помни, помни –
животът плаха още е надежда
и трябва нещо да се промени,
когато в утрешния ден се вглеждаш!
*
Родените във мир,
невиждали лицето на смъртта,
барутен въздух никога не дишали,
защо понякога си мислим,
че може да се утешим с войната?
Какво е нашето познание за нея?
Ний бяхме още клетките безименни
във телата на бащите ни и майките,
когато беше ураганът смъртоносен тя.
И никога писмата на убитите не четохме,
и никога не сме били сираци от войната,
и никога вдовиците за нас не се омъжиха.
Родените във мир
сега сме алчни за нещастие,
човешкото достойнство свираме в калта,
унижаваме живота си с нелепости,
забравили най-важното във него:
че никога не четохме писмата на убитите,
че никога не сме били сираци от войната,
че никога вдовиците за нас не се омъжиха,
че винаги целуваме децата си.
О Разуме! Върни очите и сърцата ни
във свойта свята люлка, Разуме!
ЗА ДУМИТЕ
Приятелю, за теб
и думите са вече на привършване:
потънаха в любови, в слънце и във ветрове,
отмиха ги отдавнашните снегове,
отнесоха ги облаците, с дъждове прекършени.
И все по-безсловесна става тишината,
и шумовете непрестанни на света…
Дори следа от тях, поникнала в калта,
прораства в хляб безмълвен за душата.
Тя на кого от хляба им безсмъртен да предложи –
преситен вече отминава този свят?
А някъде във него скрити думите блестят,
но разговор почти е невъзможен.
Приятелю,
това мълчание защо е,
защо лишаваме красиви думи от живот?…
Навярно още мъничко любов
за тях останала е,
за да е разговорът възможен.
*
О неспасяемо Време,
какво не правиш със хората ти!…
В теб някъде болките дремят
и споменът светъл блести.
Остава там някъде в дните
дъждът и със него тъга да вали,
душата ми плаче под стряхата скрито,
отдавна над мене прогнила, нали!
И само гласът ти отминал
със песен пак идва в съня.
О, песен на моето минало,
о звук, на далечни от днес времена
как бавно във мене заглъхваш!…
Нима съм изкачил аз свойта мечта?
Едно уморено сърце във гръдта ми въздъхва
и моята песен притихва в нощта.
О, вечно изтичащо Време,
какво не правиш със хората ти!…
Отломки в живота ни вземаш
и ни даряваш с надежди-трохи.
ПОКЛОН
Поклон на теб, Съдба,
поклон
за слънцето
на дните бързотечни,
за птицата в тополовия клон!
Поклон
за мъдростта далечна
на недостижимите звезди,
небето нощно озарили,
за мисълта,
прокарала бразди
през световете с крехката ми сила!
Поклон
за краткия ми миг
в космичното пространство да съм някой,
че никой там
надеждата ми не сломи,
че някой с мойта болка беше плакал!
И благодаря, Съдба,
във своя път че бях
на светлината малък спътник,
че в радост с нея и в тъга живях,
че беше озарение над пътя!
И днес ме води тя
към моята звезда,
където спира
човешкият ми дъх в нощта,
където ще съм светлинката малка от Всемира.
Благодаря на теб, Съдба,
за песните в живота свиден!
Ти отреди ми дял в световната борба
и в него оцелял, ще си отида.
ЗАБРАВЕНАТА ДУМА
Зная, ти ще ме намериш
моя забравена дума.
Както пред скъсване струна
пред теб душата ми ще потрепери.
Както пред скъсване струна,
ще зазвънтят небесата, тревите,
твойто величие ще ме въздига
и ще докосна чрез тебе звездите
в няколко истински мига.
В няколко истински мига…
СНЕГЪТ
Снегът ме затрупва, любима,
снегът е навсякъде в мен…
Със хлад във сърцето – и бял, и студен –
аз нося без милост огромната зима.
Забравям дори във съня си
за порива летен. И смут
бездънния мрак превръща във студ,
и някъде в него ти, зная, сама си.
И зная – напролет ще блесне
надеждата светла на друг.
От някой незнаен капчук
ще бъде сълзата ти моята песен.
Но днес ме затрупва незримо
безкраен, без обич снегът,
в кръвта ми притихва големият път
и моята песен в сърцето, любима.
Иван Антонов
подбор Павлина Петкова
