АВТОРСТВО И СВОБОДА – статии-есета на Димитър Анакиев
В ЧЕСТ НА АВТОРСТВОТО
ЗА ВРЕДНИТЕ ПРАКТИКИ В ХАЙКУ
Онзи ден бях много изненадан от поканата на администратор да се включа в една от българските хайку групи във Фейсбук.
Това е група, която организира „кукай“, или – както го разбират те, „писане по зададена тема“.
Не искам да обяснявам тук как изглежда „кукай“ в Япония (хайку среща с цел изучаване на хайку) – ще призная, че има важни културни различия.
Но бях шокиран от това, че администраторът приканваше участниците масово да коригират публикуваните хайку на други поети, т.е. да пишат свои собствени версии на хайку на други хора. Или нещо като редактиране, сведено до пренареждане на стихове – едно формалистично упражнение върху стихове на други хора.
Вероятно това се приема като „работилница за хайку“.
Не искам да обяснявам тук и какво е „работилница за хайку“, нито ще коментирам факта, че тази група приема за свой флаг забраната (sic!) на формата 5,7,5 в хайку, която форма е една от трите основни техники в хайку.
Искам и трябва да предупредя за едно очевидно оскверняване на авторството в хайку. И още по-лошо – изправени сме пред призива за масово нарушаване на авторството. Подобна практика би могла да се толерира и извършва само от хора, които не са автори и не знаят какво е авторство.
Нека се запитаме какво може да бъде крайното послание на този вид практика?
Очевидно крайното послание на тази практика е, че „техниката“ в хайку е по-важна от авторството. Нека отново оставим настрана факта, че пренареждането на стихове е маргинална техника (но която, очевидно е лесно достъпна за всички).
Дори да е истинска „работилница за хайку“, авторството е най-важно. Авторството е свято в поезията. Няма истинска „работилница за хайку“, която да го осквернява. Можете лесно да разпознаете дали една работилница за хайку е истинска или фалшива като видите какво е отношението на организаторите й към авторството.
Или трябва да приемем, че хайку не е литература, а просто формалистична игра?
Нека читателят, който поне малко познава родната литература, да си представи една хипотетична ситуация, в която например Вазов взема да пренареди чужди стихове, например на Ботев. И тъй като Ботев и Вазов са се познавали, един ден той му казва: „Слушай Ботев, малко ти пренаредих стиховете и смених някои рими, сега звучи много по-добре“.
Може ли някой да си представи такова нещо? Смятам, че свеждането на хайку до нивото на формалистична игра е преди всичко липса на възпитание и поетична чувствителност. Това е от съществено значение, защото един добре възпитан човек не би си позволил да си играе с чуждото творчество и с авторството. Ако има нужда от игра със стихове, би се посветил на своите собствени хайку.
За съжаление, в части на света с плитка литературна традиция подобни практики могат да се развият. Но в България?
Смятам, че българското хайку е твърде сериозна и важна литература, за да позволи липсата на възпитание и уважение към авторството да са властващи тенденции.
Във връзка с отношението към авторството ще спомена и твърде срещаното твърдение „Това не е хайку!“. Понякога се формулира като риторичен въпрос „Това хайку ли е?“
Отговорът на автора трябва да бъде „Това е моето хайку“, което означава хайку на автора. В крайна сметка само авторът носи последствията за написаното от него.
Много талантливи и ценени автори са напускали хайку групите, защото простаците ги тормозят с разбирането си за това какво „трябва“ да бъде хайку. Всяко отваряне на душата е свещено действие. Това не го разбират онези, които пишат поезия, без да си отварят душата, които пишат както „трябва“
За любителите на дефинициите (ах, дефинициите и понятията са любими западни „спортове“) ще добавя още нещо тук.
В началото на века интервюирах Бан’я Нацуиши за водещия словенски всекидневник „Дело“.
Освен всичко друго, помолих го да определи хайку като космополитна поезия.
Тогава Бан’я беше директор на Gendai Haiku Association, заменяйки на този пост един от най-великите японски поети на 20 век Тота Канеко. Той дефакто беше един от двамата най-важни хора на японското хайку. Отговорът му беше: „Хайку днес не може да се дефинира. Това е кратък израз за нещо много важно в един, два, три или четири реда.“ Той публикува този текст със селекция от своите „100 избрани хайку“.
Нека това е отговорът за тези, които „знаят“ какво е хайку.
И накрая, позволете ми да кажа нещо и за граматиката, във връзка и по отношение на авторството. Хайку поетът не е дърводелец, нито хайку е стол. Дърводелецът прави стол по определени правила, за да може да се седи на стола, иначе това, което прави няма да е стол. Но поезията не е стол. Не можеш да седиш върху поезията. Но ако седнеш върху нея, тя пак ще е поезия.
Най-популярният японски хайку поет на 20-ти век Танеда Сантока е бил алкохолик, пишел е както си иска или по-скоро както може, много често нечетливо, неграматично, „неграмотно“, но такъв е авторският му път.
Чест на авторството!
ЗА ЖАНРОВЕТЕ В ХАЙКУ
Наскоро една дама, в коментар към мое хайку, поиска да знае защо не спазвам правилата на жанра. И когато я попитах за кой жанр става дума, тя просто отговори „Ами, хайку жанр“. Някой я е учил, че хайку е жанр, а тя не знае, че хайку е литературна форма, която има стотици разновидности.
Хайку поетите, които са получили литературното си образование във Фейсбук чрез „курсове по шнел“ ми приличат на слепите герои от онази известна африканска история, в която слепците трябва да опишат слона. Този, който държи опашката, казва „слонът е опашката“, този, който държи бивните, казва „слонът е бивните“, този, който държи ушите, казва „слонът е ушите“ и т.н. За мен всички, които твърдят, че хайку е (единственият) жанр, приличат на онези слепци.
И поради тази слепота днес е налице напрежението в хайку средите, на което сме свидетели. Проблемите, които съществуват тук са много подобни на проблемите в обществото. С хората се работи малко и слабо, литературното /и не само/ образование е възможно най-ниското, такива хора лесно се манипулират. Хайку кръговете се превръщат във феодални владения, подобно на Бойковите.
Разговорите ми с хора в хайку групите са важни за мен, защото разкриват много. Та, да се върна на дамата, която най-накрая заяви, че в групата за хайку, която администрирам, няма твърда ръка. Ето поетичното заключение.
Този диалог ме подтикна да представя няколко основни жанра в хайку пред българските поети. Не харесвам тази дума, тя не идва от литературата, а от търговския речник, от времена, когато е трябвало да се сортират стоките по ниши за по-лесна продажба.
В Япония традиционно се използва думата „тенденция“ вместо „жанр“.
Но тук ще говоря за жанрове.
Разделих ги на „традиционни“, които вече са исторически и „нови“, които все още се развиват. Казах, че не харесвам думата „жанр“ в литературата, не харесвам разделенията, определенията, класифицирането. Не съм жанров писател, но по дидактически причини е необходимо да представя и този поглед към хайку.
Схемата, която представям е груба. Всички категории се развиват във видове и подвидове, в различни тенденции.
Онова, което означаваме с думата „гендай“ (съвременен) не е един отделен жанр, а сбор от всички съвременни, „нови“ жанрове.
Към традиционните жанрове можем да причислим японските хайку с техните основни представители:
Класическо хайку (Башьо, Бусон, Иса);
Неокласическо хайку (Шики, Киоши);
Джиурицу – хайку в свободна форма с представители Сейсенсей, Сантока, Хосай;
Модернистично хайку (Сейши, Шусон, Шуоши, Санки)
Авангардно хайку (Канеко Тота, Нацуиши Баня, Хошинага Фумио)
А ето и кратка класификация на новите жанрове в хайку; т.е. онези, които още се развиват:
Международно хайку
Дзен хайку
Работническо хайку
Патриотично хайку
Феминистки хайку
Хайку на английски език (ELH)
Антивоенно хайку
Еротично хайку
Градски хайку
Детски хайку
*
Мога да кажа, че най-големият ми принос към жанровете на хайку със сигурност е приносът ми към „антивоенния“ жанр. Както с писането си на хайку по темата, така и с известната антология Kamesan по теми за войната, насилието и нарушаването на човешките права.
Тази антология е добър пример за осмисляне на понятието „жанр“ в хайку.
Събрах 435 поети от 48 страни от цял свят, на 35 езика и включих 903 хайку. Смятам, че тази сбирка определено утвърждава жанра на антивоенното хайку. В Европа този жанр има дълга традиция, трябва да си спомним страхотната книга на френски език от Жулиен Ваканс „Сто видения от войната на Франция“. Книгата е написана в окопите на Първата световна война. А родоначалникът на жанра в Япония е Сантока Танеда. Ето едно негово хайку от времето на втората китайско-японска война:
Ръцете и краката,
оставени в Китай, вие се
връщате в Япония.
Сантока
(превод Димитър Анакиев)
Димитър Анакиев
