ПОНЯКОГА – стихотворения на Стоян Михайлов

ПРОСТРЕЛЯНА ПТИЦА

Просторът става ми дома Свещен,
где щастието пее във гърдите…
О небеса! И вий ще потвърдите,
че рея се с любов благословен!
Че съм далеч от време и пространство
с едната мисъл – нейните очи!
Като в амок, като заклет в пиянство
копнежът ми и сънен не мълчи…
Не закъснява, „в полет тя пристига
да среща бурите със мен готова.”
Как устремно и пламенно се вдига
с изстрадано сърце, но в сила нова!
И ето го мигът на радостта ни –
допираме криле като един!
Защо наш кум, ти слънчев лъч не станеш,
та радост да прелива до Амин?
Гърмеж ! И втори – всичко притъмнява,
един любовен пирует престава?
А две сърца възторжен химн запяват –
„ безсмъртна любовта че все остава!”

Не стреляйте напразно в таз светица,
не си хабете смъртните куршуми!
Тя по света е властващата птица –
поезия от най-красиви думи!

НОЩНА ТРЪПКА

Очите ни говорят топло –
в душите славей е запял…
А тъй Светът е засиял-
таи в сърцата сладки вопли !

Нощта рисува сенки бавни,
за обич пее и мечти…
Спря времето и приюти
в едно копнежи стародавни.

Окъпан звездно, небосводът
като олтар далеч гори!
И птиците в гнезда дори
целуват нощната природа!

Отдавна полунощ угасна,
а някъде запя кавал…
Сърдечният звънлив вокал.
една любов роди прекрасна!

Свидетел стар луната близка
изви лицето си конфузно –
пак утрото посрещна гузна,
щом слънцето и се изкиска !

СЪРЦЕТО ПРОГОВОРИ

Зимата за теб съм ветровала,
лятото съм пристанът красив!
Плодна есен, любовта събрала,
твоят дар съм с Бога милостив!
Пролет аз съм цъфнала череша,
да те лъхам с нежен аромат…
И като нечакана депеша
във живота внасям ти обрат.
Бялата съм твоя „самодива”
вечер ненаситно да целуваш…
Давеща съм във река пенлива,
с риск до мен от нея да изплуваш!
С кон пенлив ела при мен забързан –
прегърни ме бурно заслепен!
С мен, кажи до края че обвързан
ще битуваш до последен ден!
Ще си моят рицар безутешен –
Дулцинея твоя ще съм аз!
Тъй вглъбени и по пътя грешен –
двамата „да страдаме” в екстаз!
Аз коси по теб ще разпилея,
да се загубиш в тях като на сън…
Край нас чаровно птиците ще пеят
с подобни трели на камбанен звън!

Прегръщай ме, прегръщай ненаситно –
нашепвай тъй желаните слова!
Не чувстваш ли че вече ще политна –
единствен си виновник за това?
Целувай ме, целувай до забрава –
на устните ми сладостта изпий!
Една в сърцето любовта остава –
за нея двама сме родени ний!

ИЗСТРАДАНА ЛЮБОВ

Все за теб
аз в гърдите си слънцето крих,
а по устни –
сок от малини червени…
Чаках все
полумрака със нежния стих
да ме грабнеш
и потънеш във мене!
В ранна утрин
с бели менци на гръб,
росна китка
за теб от градината нося…
И от радост
и обгърната в скръб –
сенокосите с теб
бих обръщала боса!
Аз те любя
през деня и на сън,
че в очите
един търпеливо остана…
Чаках среща –
ведър песенен звън,
а сърцето напук
пак бе стенеща рана!
И накрая,
когато не вярвах сама
на съдбата
към мен безутешна
се завърна при мен,
да изкупиш срама
и за изповед –
колко си грешен!
И простих ти!
Смирено изплаках
на живота горчивата участ!
Издържах!
Любовта си дочаках –
нека и други тя да поучи!

ПОНЯКОГА

Понякога духът ме утешава
за пътя през живота извървян.
Оценката – на хората оставям,
с похвала да ме кичат или свян.
Понякога самата съвест пита
„достойно ли годините живя?
На себе си ли цялостно разчита,
та щастие в гърдите си събра”?
Понякога в униние оставам –
природата във тайни не разбрах…
Докрай кълна се, цял да се раздавам,
сред божията сила и размах!

Понякога, понякога на воля
възторжено ме грабва радостта!
От все сърце обзет пленен се моля,
любов да ме крепи до старостта!

Стоян Михайлов