Представяме четири стихотворения на Цветелина Манова – авторски подбор. Текстове, които се движат между постапокалиптична визия, интимна жестокост, преосмислена приказка за любов и любов, разполовена до кост. „Постапокалиптично“ носи усещането за край, който така и не идва; „Най-старият номер на света“ е игра на страх и близост, превърната в ритуал; „Няма поука в тази приказка“ разказва за жертва, която не води до спасение; а „Това тук е твоето, онова там е моето“ е разпад на любовта, описан с безмилостна точност. Събрани заедно, те разонират едно в друго, за да създадат общо звучене – тъмно, красиво и честно. Езикът е богат, разточителен и точен в описания на конкретното, които се превръщат в обобщения. Поезия, която не се страхува да гледа в дълбините, стихове, които не търсят утеха, а истина. И затова са разтърсващи.
ПОСТАПОКАЛИПТИЧНО – поезия на Цветелина Манова
ПОСТАПОКАЛИПТИЧНО
“…от Първия ангел огън беше хвърлен върху Земята,
дъжд от камъни и кръв,
и Земята беше изгорена…”
Тази нощ точно в 3ч05
огнена ракета
раздра небето ми
на две,
а прозорците
дълго звънтяха
като мечове
извадени
от ножниците си.
Помня само как си казах :
“Ако е свършекът на всичко,
заклевам се, ще стана и ще бягам,
като онези от филмите,
онези от филмите,
които бягат под дъжда
като последните глупаци,
за да се намерят… “
После в 3ч06
небето все така
не се срутваше,
спомних си, че нямам
за къде да бързам
спомних си, че нямам
накъде да бягам.
И не валеше дъжд от кръв
и звездите не капеха
и нищо особено
не се случваше.
Светът ми
няма милостта
дори да се свърши.
НАЙ-СТАРИЯТ НОМЕР НА СВЕТА
Ти ела с кошмарите си,
аз – въоръжена до зъби, но по токчета
и в някоя опалова до лудост нощ,
в свят без звезди и под небе, оголено до кръв,
кой знае – по някаква случайна неслучайност,
след някаква безбрежна неизбежност,
по някакво по бекетски абсурдно
стечение на обстоятелствата,
ще се озовем в мазето.
Ще търсим трескаво розе кот дьо прованс
Лоара совиньон блан,
вино от глухарчета
аз – вретеното на баба ми,
ти – цървулите на дядо ти.
Аз, както се полага, ще пищя от страх,
като дете, поне докато не ти дойде на ума
да ме хванеш за ръката,
да ме дръпнеш за косата,
да уловиш паднала в окото мигла,
омотал се в плитките ми паяк,
и онзи заблудил се в пазвите ми облак,
който боли до смърт, но вече
така отдавна не вали.
Опреш ли в гърлото ми нож,
ръцете ми в гърдите си,
гърба ми о стената –
ще ти призная,
чe аз в това мазе
съм слизала
и прeди.
В това мазе,
където кошмарите висят
като трофеи по стената:
облещени
и с токчета,
забучени в гърлата.
НЯМА ПОУКА В ТАЗИ ПРИКАЗКА
Ти, глупаво дете на дълбините,
прегърнало с косите си делфините,
което, в онази зверска нощ,
с дъх на йод, силициев диоксид и смърт,
си даде от любов опашката –
на рибния пазар, гласа на вещицата,
невинността на дявола.
Когато най-накрая го видя,
след двеста пролети и зими, все така :
сутрин – на палубата си, сам,
да язди гордо вятъра,
с очите си от въглени да гали
набъбналата гръд на хоризонта –
щастливо задомен,
пак нищо не разбрал,
роден за скитане.
А на вечерта – с чаша
най-кристално шардоне,
примижвайки от страст,
на сребърно блюдо
с морски дарове
да ти яде опашката.
Поне тогава не можа ли
със сетни сили да се разревеш,
да изкрещиш, да се бунтуваш,
останала без глас, без думи, без очи,
да се протегнеш над света –
с един замах,
като умираща вълна
да го удавиш.
ТОВА ТУК Е ТВОЕТО, ОНОВА ТАМ Е МОЕТО
“Да се хвърлим в нощта, в тая мелница,
от звездите въртяна – нека ни смели,
като знаем колко малко живеем
и колко дълго ще бъдем умрели…”
Борис Христов
Ела – с целувката на Юда
и с трион под плаща си.
Да срежем
леглото си на две,
прозорците на четири,
децата –
през средата.
Бегониите ти на боклука,
писмата ми в камината,
телата ни в месомелачката,
нежността – смазана
в куфарите.
И да се вдигне спомена
за любовта ни –
пушилка от клада,
глътнала слънцето
в небето.
Цветелина Манова
