ПРОЛЕТТА НИ – стихотворения на Живка Танчева

ПРОЛЕТНО ОЧАКВАНЕ

Ето я! Тя идва – Пролетта ни,
с напевния шепот на класили жита,
със звънкия тропот на прашни копита,
с вечерния звън на закъснели стада.
Тя идва! Широко вратите разтваря,
ледът по стъклата руши
и с южния вятър довява
живителен полъх във морни души.
Хей, хора! Защо вцепенени стоите на пра-га?
Погледнете простора навън!
Новото утро – нова зора ни предлага,
по-светла от най-светлия ден.
От най-светлия ден…
Повярвайте хора! Пролетта ни пристига
с ятата на птици от Юг,
а зимният вятър на Север отстъпва,
понесъл въздишки, и вопли, и студ.
Новото утро – нова зора ни предлага,
по-светла от най-светлия ден!
Повярвайте хора! Пролетта ни пристига
с ятата на птици от Юг,
а зимният вятър на Север отстъпва,
понесъл въздишки, и вопли, и студ.

Стихотворението е написано преди падането на Берлинската стена – бел. автора

РАЗМИСЪЛ

Животът като кратък ден премина,
в него рано слънцето изгря,
неспокойно то блесна и отмина
неизменно в пътя си вървя.

Дойде при мен живота непоканен,
бушува в сила, злоба и любов
и после без дори да ме попита
постави кръста ми суров.

И аз вървя към своята голгота,
понесла бремето на тежкия товар
Не станах бедна, нито съм богата,
обвеяна от студ, опърлена от жар.

Животът като кратък ден премина,
дойде и си отива в’вечността,
как искам аз в смъртта да не погина –
от пръст да стана светлина!

ПО ВЕРЕН ПЪТ

Ти се поспри и
не бързай,
огледай се мълком встрани,
мечтите с миражи не свързвай
и точния път отгатни.

Народи, царства и епохи,
подобно на вихър летяха без страх,
погазваха с прах и разруха
с наглост човешкия храм.

Ти се поспри и
се ослушай
часовникът точно ли бий,
компаса с ръка не докосвай,
че пътя ти може да скрий.

Към земята, когато
пътуваш
с попътния вятър тръгни,
не бива с корист да жертваш
човечеството за своите мечти.

Ти се поспри и
огледай,
не си ли останал един,
в гласа на земята се вслушай
и пътя й не избирай самин.

ЧОВЕЧЕСТВО, СПРИ!

Земята в предсмъртна треска се мята,
като ранена лъвица реве,
и цялата в гнойни рани залята
люлка за своята идея кове.

Бучат и отекват вулкани,
ехти и боботи светът,
разбиват се с грохот държави
и пука се с трясък леда.

Земята тревожна в гърчове плаче,
снагата си в спазми тресе,
към гибелна мъка ли вихрено влачи
съдбата на своето мечтано дете?

Раздира с нокти небесни простори,
пръхти и разпръсква горещи искри,
стонове стене към своите народи
и моли за помощ далечни звезди.

Човечество, спри! Земята издъхва!
Подай й желана ръка!
Тя ражда идея за теб непозната,
която ти толкова века мечта.

Живка Танчева

из „Цвилят гривести коне“, Живка Танчева, изд. gabriell-e-lit, С., 2021