ПРОСТРЕЛЯНА ПТИЦА – стихотворения на Стоян Михайлов
ПРОСТРЕЛЯНА ПТИЦА
Просторът става ми дома Свещен,
где щастието пее във гърдите…
О небеса! И вий ще потвърдите,
че рея се с любов благословен!
Че съм далеч от време и пространство
с едната мисъл – нейните очи!
Като в амок, като заклет в пиянство
копнежът ми и сънен не мълчи…
Не закъснява, „в полет тя пристига
да среща бурите със мен готова.”
Как устремно и пламенно се вдига
с изстрадано сърце, но в сила нова!
И ето го мигът на радостта ни –
допираме криле като един!
Защо наш кум, ти слънчев лъч не станеш,
та радост да прелива до Амин?
Гърмеж ! И втори – всичко притъмнява,
един любовен пирует престава?
А две сърца възторжен химн запяват –
„ безсмъртна любовта че все остава!”
Не стреляйте напразно в таз светица,
не си хабете смъртните куршуми!
Тя по света е властващата птица –
поезия от най-красиви думи!
СТАРОСТ
Отново сядам с радостта нескрита –
пореден лист с молива да целуна…
А старостта стои до мен и пита,
„какво ще пишеш, я си дръж бастуна”?
Часовникът насреща гневно трака –
сърцето му усещам сякаш бие…
„Пиши приятелю, пиши не чакай
докато муза в пирует се вие”!
Сам Хитов, от портрета си ме пита –
„какво умуваш, като пред лотария?
Години по джендемите се скитах –
да пишете на воля за България”!
Започвам пак от срещите с приятели –
на близките си чувствата изплаквам…
За старостта, изпълнена с мечтатели,
как съгреших, та досега да чакам?
Тя, тази пуста старост достолепна,
изпълва ме от плам недогорял…
Дори любов-зараза в миг просветва
в очите на старика загрубял!
Запява листът, опнат като струна –
поред човешка изповед редеше…
А старостта, отсреща до бастуна –
отдавна на дивана сладко спеше!
СТЕНАНИЕ
Една забравена къщурка селска стене,
тя новия стопанин дълго чака…
„Ела приятелю, ела при мене –
страхувам се сама от студ и мрака!
Оградата ми виж сама си ляга –
вратата без ключалка си остана.
След кучето и котката избяга –
остана пътя само аз да хвана…
Градинката ми – пълна със иглика,
ще ти допаднат плодните дървета.
В пролуката им слънцето ми свети,
а в цветовете виж пчели прелитат!
Във дъното ще те посрещне круша,
като със шепи захар подсладена.
До нея бистър кладенец се гуши –
предлага ти кристал вода студена!”
Хортува си къщурката и плаче –
дано гласът и надалеч да мине…
Подмина я старик с бастун закрачил –
приседна изморен, да отпочине!
КЪДЕ СИ, АРЛЕКИН
Нямало е царство на земята,
нямало дори и знатен род –
Арлекин, с богатство във душата
към сърца им да не търси брод!
Имаше дори го „всяка къща”,
там духа да вдига с чуден глас…
Като ехо му смехът се връща –
сговор и надежда бе за нас!
Пляскаха му хора по площади –
сипеше им той любов от смях…
Сбираше спонтанно стари, млади –
надалеч бе чувството за грях!
Ала радостта край Арлекино
с малката каручка, отлетя?
Сякаш бе изпито ланско вино –
нежен спомен си остана тя…
С кончето си пристъп ли получи –
где си днес живецо Арлекин?
Що човекът си врати заключи,
сякаш сам ще крачи до Амин?
Не познава той дори съседа –
гледа през шпионката навън…
Мръщи се на чуждата победа –
дразни го дори китарен звън!
Днес е нужно времето отново
Арлекинов смях да покори!
С милост във сърца да сме готови
и любов в гърдите да гори!
Стоян Михайлов
