ПУХЧЕ ОТ ТОПОЛА – стихотворения на Надежда Александрова Цанева

ПРИСЪДА

Вятър вие –
дърветата размахват клони –
като ръце за сбогом,
и миговете отминават –
пусти гари…
Като през колоните
на някой древен храм
вие вятърът
и часовете тракат –
влакови траверси,
и заклинат:
И този ден мина –
мина
като вчерашния,
като утрешния…
Вие вятърът,
разравя въглена
на младостта,
отвява пепелта
на бита
и ме приковава
към кръстопътя
на равносметката –
като към позорен стълб,
на който –
без вина, без съд
ще заплатя с живота си –
за пропиления живот.

МУШИЦА

Аз съм мушица с крехки крила
и пълзя, и летя над света…
Аз съм мушица, залепвам в прахта –
все по-трудно в небето се нося…

В светлината летя,
към висина се стремя –
вихри луди през мене се гонят,
аз оставам сама,
със прозрачни крила –
дъх във вятъра,
прашинка в простора…

ПУХЧЕТА ОТ СТАРАТА ТОПОЛА

Скърбя, че бели пухчета от старата топола
се вплетоха в косите ми за миг.
Не можех повече със времето да споря
и онемях като разстрелян вик.

Скърбя, че огледалният ми лик
напомня реставрирана картина
и само онзи, флорентински католик
могъл би да го пази със години.

Скърбя, че мелодичният ми глас
не буди трепети във никого от вас,
че огънят в очите догорява,
скърбя, че нямам обич да ме сгрява.

ТИ

Силует и усмивка,
без лице,
без сълзи,
тихи стъпки отекват
в маранята изгарят
следи от лъчи…
Силует и усмивка.
Само.

Стените на пустите сгради стенат,
пукат в гъстия здрач,
из улиците улисана крача
само аз,
само аз…

Минувачите мигат срещу мен
с уморени и пусти очи –
като светлините на фара,
които потъват в тъмни води…
Потъвам в тълпата от чужди съдби
кой ще ни помни,
когато угаснем?

Само ти,
само ти…

Надежда Александрова Цанева