ПЪЛНА ПУСТОТА – разказ на Илияна Кръстева

Приказка за възрастни

На професор Венелин Терзиев

Сламената ми шапка с небесносиня лента и шарени перуански пискюли, се носеше като НЛО сред пъстрата тълпа на фермерския пазар. В уикенда чакахме гости в чудесните градини с розови хортензии и лилаво-жълти ириси,които заобикаляха необичайния фонтан с розова вода. Усетих с периферното си зрение, че Лео (италианският ни готвач) ме наблюдава, докато се озъртах за най-подходящите плодове, които щяхме да поднесем на гостите с лимонов пай и джелато.

Кринолиновата ми шумяща рокля, която се въртеше в кръста и ме охлаждаше зацикли увъртяна в единствения пневмо крак на прозрачния андроид – охранител Феникс. Беше спрял на приказка със себеподобните си, когато сладкогласния кухненски корифей потърси утвърждаващия ми поглед и му подаде прясно изплетената върбова кошница, в която внимателно подреждаше рамбутан, драконов плод, пасифлора и физалис.

-Забравихте червеното френско грозде – посочих недвусмислено малките съвършени сфери излъчващи щастие, събрани около светлозелените дръжки на любимия ми плод.

– Имат цвета на косата Ви – прошепна търговецът, като се доближи и вдъхна аромата на ванилия, канела и жасмин, която обикновено излъчвах.

– Къде е Йон? – ставаше въпрос за приятелят ми от детството и негов син.

*

Като събра веждите си  и очерта магическа триъгълна фигура на челото, пълничкият мъж ми показа на дейтфона (киберпространствен визуализатор) обекта на интереса ми, който имаше синдром на Мюнхаузен проявяващ се безпричинно. Психическото разстройство се изразяваше в желание за постоянно получаване на медицински грижи, независимо от здравословното състояние.

Йон ревеше и буйстваше. Както обикновено симулираше депресия. В медицинския център бяха свикнали със състоянието му. Въвеждаха го в стаята с протоплазма, приличаща на твърдо желе и копираща действията му, докато се успокои. Следваше квантова ролка със заряд на положителна енергия и вакуум за придвижваше към басейн с минерална вода, лекуваща нервни заболявания.

Махнах с ръка и вдигнах рамене, сърцето ми се присви от болка. Фриволната ми игрива усмивка се изпари, а Феликс направи няколко гримаси, които трябваше да изразяват съчувствие. Като вдигнах шапката си и се изплезих на Лео, махнах за сбогом на събеседника си и помъкнах арсенала от биороботи, които отивах в парка „Белите сови“ за да играят шах.

Замислих се защо понякога безпокойството и безпомощността ни не могат да преодолеят разумните граници. Йон продължаваше да се „забавлява“ в ума ми.

*

Според мастър Вевелинос, който беше универсален учен, процесът беше свързан с проекцията на ценностната ни система  в бъдещето.Това, което ни изглеждаше най-перспективно и живо, необратимо се променяше – като Вселената. Ентропията и продължаваше да расте, нейната енергия се разграждаше във все по-малко използваеми форми. Тя напредваше към стабилно и студено състояние – съдбоносен предел зад който събитийността щеше да стане невъзможна.

-Пълна пустота – суфлираше  мислите ми Феникс.

-Не можеш да бъдеш щастлив, когато хората около теб са нещастни – дочух познатия мек тембър на ментора във внушителя си.

Представих си ясно познатия профил, с проектираното съзвездие  Касиопея във формата на бенки. Петата липсваща звезда  се появи в синьото море на  ириса, когато без да ми каже и дума учителят Вевелинос ретранслира в съзнанието ми:

ЗВЪНАРЯТ

Дордето бистър глас камбаната разлива
във въздуха бездънен и чист на утринта
и над детето – сред лаванда миризлива –
пленено и в молитва разтворило уста
звънарят с гръб, докосван от птичите ята,
е яхнал камъка и сам в скръбта си дива
мърмори на латински, и врязва се в дланта
столетното въже, и звонът го опива.
Това съм аз. Уви! Сред мрака от желания
въжето всуе дърпам – на своя Идеал,
от грехове студени с пера обрасъл цял,
и чувам само глас, накъсан от стенания!
Но някой ден, от Бога щом сам се отвратя,
о, Сатана, ще скоча с въжето на врата.

Стефан Мериме

-Днес е пълна пустота, като се завъртя на единствения си подвижен крак отскочи от мен бодигардът.

*

Трябваше да се подготвя за традиционната беседа с гостите, която Великанът (така наричах учителя) обикновено превръщаше в дискусия. За да повдигна настроението на присъстващите обичах да поднасям малки подаръчета.

-Чували ли сте за галопиращ крокодил? – въпросът бе по-скоро реторичен, но аз го зададох на стария приличен на будизки монах човек, който притежаваше антикварен магазин срещу пазара.

Опитвах да отворя кутия с тайни чекмеджета изработена на 3D принтер и имитираща кожата на звяра.

-Не, но бих искал да видя тълпата, която бяга при вида му – усмихнато и някак тайнствено ми отговори той.

Разговорът ни беше предварително програмиран.

Фразите бяха пароли за идентификация на истинност, защото често подменяха персонала.

-Ще ми трябват няколко дузини – поднесох пръстена с русалка (личният ми герб и печат) за сканиране в системата за плащане.

-Можете да се уверите,че периодът на изработката съвпада с времето на изчезване на думата „творец“ и замяната и с „креативен човек“. Времето на излишните хора – безработни, безделници, на хора губещи и разпиляващи енергията си за безсмислена, безинтересна работа. Време на отчуждение и самоотчуждение поклати глава възрастният мъж.

-Интересно, но обидно в днешно време да загубим съвсем хората. Погледнете, на колко биологични андроиди внушихме, че са станали хора, защото роботът, заменил живия работник, е длъжен да стане човек, с всички произтичащи от това последствия – отвърнах песимистично аз.

-Но те са като тази празна кутия, има нещо в тях, но не може да има душа. Интелектът може да се създаде по изкуствен път, но душата – не. Бих ги нарекъл ограбени хора, символ на пълна пустота. Станали сме бездушни и скоро ще заприличаме на тях, много скоро.

-Синклитикия, подготви индивидуалните секвенатори за изследване на пациентите за автоимунни заболявания – гласът на професор Вевелинос беше строг, особено когато подхващаше долния праг на звуковия регистър, означаваше, че нещо не е както трябва.

Знаех, че съм закъсняла, но разговорът ми в антиквариата се проточи заради интереса ми и към различни кинетични модели от миналото.

Трябваше да побързам. Използвахме старата технология Lab-on-chip за молекулярно-генетично изследване, което беше изцяло автоматизирано. Не отнемаше повече от няколко минути. Проектът по разшифроване на човешкия геном е бил разработван повече от десет години, с хиляди учени и секвенатори, заемащи площи от хиляди квадратни километра. Сега се използваха микроскопични сегменти.

В лабораторията влезе красива млада жена, която се държеше странно. Обърканите движения и примигвания ме поставиха в неудобното положение да се правя, че нищо не забелязвам. Когато приближих многостепенния нано смартбейк за изследване на нивото на хемоглобина и глюкозата до изящната и ръка, усетих нискочестотна вибрация и уредът изписа: 0!  Жена биоробот. Съвършена пустота. Нямаше пулс.

*

Въпросът за пустотата, предложен от любимия ми учител като предизвикателство, което да приема по време на предвидената беседа, ме накара да проектирам външното пространство на събитието. Очакваха  се много гости, включително инопланетяни с нашия генетичен код.

Изкуствената дъга, която не беше нищо друго освен холограмен образ, нямаше да впечатли никого.

Трябваше да създам модел на кристална решетка от еднакви повтарящи се елементи, която при оптическо свиване да губи всякаква релефност и отчетливост на основните фигури в нея. Щях да създам илюзия на съвършеното сиво нищо, което при различен поглед и условия да се прояви като динамична фигура, притежаваща огромна дълбочина и съвкупност от елементи и връзки. Щях да презентирам възможностите на въображението, по-скоро да дам обяснение за въображението, което доказано имаше абсолютно сив цвят, независимо от всичките му нюанси.

Сивото и пустотата не бяха изначални, в тях се криеше животът,толкова разнообразен във всичките си форми и проявления. Това беше факт. Тези образи можеха да изникват и обратно да се връщат в пустотата. Трябваше да се научим да ги сублимираме от „нищото“, от само себе си, като им позволяваме да се разтварят обратно в пустотата, все едно никога не са съществували. Имаше хиляди възможности и само една пустота. Можех да създам компютърна симулация и го направих.

Накарах фонтана с розова вода да сменя цветовете си,в зависимост от настроението на гостите, които щяха по всякакъв начин да се стремят да запазят положителните тонове.

Мастър Вевелинос беше име в социологията и доверието му към мен се измерваше с решаването понякога на парадоксални задачи. Върнах се във времето, когато ми четеше „Тибетска книга за живота и смъртта“, защото в нея открих тайната за пълната пустота като понятие.

*

Като последовател на школата на социологическото въображение, Великанът успя да „изведе“ гостите ни от зоната на комфорт, а противниците си да приближи с мощта на логиката. Замислената беседа стана игра, в която всеки участник се стремеше да докаже колко неизчерпаеми са възможностите на човешкото въображение.

Формираните две групи, представляващи индивидите и обществото, конструираха достатъчно забравени, но необходими мисли:

Има свобода, когато има избор.

В момента на избора няма свобода.

Свободата се основава на практическото въображение – способността мислено да проектираме действия и да ги изпълним.

Въображението е в основата на всяко действие и всяка свобода.

Социологическото въображение е способността да се види връзката между собствения живот и процесите, протичащи в обществото. Практическата страна на социологическото въображение ни позволява да планираме и извършваме действия, които засягат живота на обществото.

Ако хората нямат социологическо въображение, никакви равни права и равни възможности няма да им помогнат да действат свободно в общественото поле. Те винаги ще трябва да избират между опциите, които другите предлагат.

В йерархичното общество социологическото въображение се смята за привилегия на висшестоящите. Всичко наоколо казва: нищо не зависи от теб, това са твърде сложни неща, няма смисъл дори да мислиш за това. Готови ли сте да загубите инструментите, които биха могли да ви помогнат да промените съществуващия ред на нещата.

Знам,че още се питате: Къде остана лимоновият пай, джелатото и пицикатото на плодовите коктейли, подаръците ми, както и някаква ария от италианска опера,например „Casta Diva“ от „Norma“ на Винченцо Белини, която не ви обещах.

Тях Ви поднасям за happy end, както и мечтата си:

ПЪЛНА ПУСТОТА!

На народен език:

ПУСТО ОПУСТЯЛО!

Илияна Кръстева