ПАМЕТ: ВАСИЛ ЛЕВСКИ
/18.07.1837 – 19.02.1873/
Портрет на Левски – худ. Сергей Ивойлов
ПЪТ КЪМ ГОЛГОТА – импресия на Цонка Великова
Върви Той. През снежните преспи. Цървулите му – набити със сняг. Втвърдените навуща разраняват ходилата му. Вихрушката брули премръзналото му лице. Трупа преспи и под качулката на ямурлука му. Преди да се вледенят, стопени снежинки се стичат по лицето му. Като сълзи. А да се плаче – има за какво. След толкова труд все повече му се струва, че: „Народът спи. Зимен сън. Дълбок. Непробуден. Летаргичен. Но нали за свободата усилия, кураж и жертвоготовност трябват. Обаче пораснал ли е народът за свободата, или страхът го е надвил? Такъв народ дали е годен да живее свободен? А дали и с право не се бои, че новите му управници може да се окажат по-големи душмани от сегашните поробители?“
Върви Той. Върви. Тегли след себе си България. По пътя – ни птица, ни друга жива твар. Крачи направо през преспите. Да не срещне заптиета и издайници. Знае, че там, където има страхливци, а такива винаги има, се намират и издайници. И за кой ли път се пита колко ли народ е готов докрай да го следва. Живот да заложи. За свободата на чедата си. Но както изглежда, мнозина я чакат като празнична погача на тепсия.
Върви. Не знае дали мисли, или сънува. Колената му се подкосяват. Едва намира сили да се удържи да не рухне в дълбокия сняг. „То да заспя в прегръдките на бялата смърт, ще е по-леко. Но заедно с мен и делото за свободата ще изтлее. Боже, дай ми сили и тоя път да стигна… Да изсърбам купа гореща чорба… Да се сгрея. За час-два да се свия на някой миндер… Сили да сбера, а после… После… После пак на път… Като през всичките тия няколко години. Че кой друг вместо мен? Аз се захванах, аз трябва да довърша работата. Пък и кой ще осиротее? Само мама. Но и тя не е сама. Братята и сестра ми ще я утешат…“
*
Спира и махва с ръка пред лицето си. Но не заради снежинките, а да прогони онова видение, което напоследък често го преследва. „Защо избърза бе, мале? Нали се разбрахме, чак когато чуеш, че съм загинал, тогава да погребеш косата ми? Жив ли ме погребваш? Отказа ли се от мен? Прежали ли ме вече?“
Разтърсва глава. Поема дълбоко дъх. Леденият въздух прерязва гърдите му. Закашля се. И пак тръгва. Тръгва, но горчивите мисли трескаво напират в ума му. Блъскат слепоочията му, сякаш искат да изскочат оттам. Да го освободят. Покой да му дадат: „Възходът и падението на народа не зависят ли главно от него самия? Но защо му е на народа да мре за свобода, ако е свикнал с робството? Примирил се е с него. А дали, като се освободим, някои няма да останат роби в душите си? Дали народът ще изправи глава, за да вземе съдбините си в ръце? Или ще си потърси нови поробители? Да не вземе да стане така, че през вековно робство да сме оцелели, а да се затрием на свобода?“
*
Спира и отново размахва ръка пред лицето си. Да прогони онова видение. „Мале, но къде си видяла човек или части от него да се погребват в стъклен ковчег. Като в буркан. За показ. Вместо да намери покой в земята. Ето на, колко хора идват при стъкления ковчег. Спират, навеждат се и се взират. Че как така и тефтерчето ми е там? А и как е попаднало у тебе? Та да стигне и в стъкления ковчег, мале.“
Опипва антерията си под ямурлука. Тефтерчето си е тук. „Бялата смърт ли ме хваща? Ама не е от студа. И на топло това се явява пред очите ми. Сигурно от умората. Много се натрупа… И няма край… Трябва само да стигна. Малко да подремна… Поне час… И ще се съвзема…“
*
И продължава битката с преспите. Но започва да му да струва, че не той върви, а наблюдава отстрани как някой друг затъва в тях почти до пояс. И как онзи някой с всички сили вика: „Народе-е-е-е???? Народе-е-е-е???? Защо постоянно държиш глава на дръвника, вместо да грабнеш оръжие? А като нямаш кураж да умреш за свободата, как ще я извоюваш?“.
После чува как той самият отговаря на онзи, другия, дето вика: „Народът не е еднакъв. Различен е. И е разединен. Богатите си гледат дюкяните, търговията, печалбата. Та малко ли е и в цяла Европа, та чак и до Индия търгуват? А бедният го е страх да не стъпи накриво, че дотам ще му е всичкото… И кой ще му изгледа децата? Та богатият за богатството си се бои, бедният – за живота. Едни не стават за делото, понеже не могат тайна да опазят. Други пиянстват. Трети си вардят рахатлъка“.
*
В далечината се чува вой. На куче ли, на вълк ли? „Дали не е потеря? Ония заптиета, дето ги срещнах, дали не са се усетили? Зъбът може да ме е издал. Нали на гърба на снимката, по която ме издирват, е посочено, че като говоря, се показва. А и цветът на очите ми се споменава. Но как в тъмното и в тая виелица зъба, че и очите ми ще гледат? Но пък си струва да се постараят. Все пак награда има за главата ми. Страхлив съм станал. Страхлив. От другите смелост искам, а аз взех да се боя и от нищото. А освен страхлив, и припрян станах. Сглупих, като им казах, че отивам на лозето. За вярване ли е? По Коледа, че и в това вълче време на лозе да се ходи. Ама кой ще хукне точно сега с мен да се занимава, вместо да си седи на топло? А и съм вече наблизо. Скоро ще стигна… Ще се постопля… Че и краката си съвсем не усещам. Ушите и носа, колкото да ги разтривам – също. Без тях ще остана.“
Спира и се пита: „Дали да не се откажа? И да не ходя в ханчето. Другаде да ида“.
Но умората надделява. „Малко само да отдъхна… Няма да се задържам… Да се стопля… Една гореща чорба да изсърбам… И…И …“
И със сетни сили продължава да се бори с преспите. Понесъл кръста си и кръста на България.
Върви Апостола към Къкринското ханче.
А всъщност към своята Голгота.
За свободата. За нас.
За чиста и свята република.
И стигна безсмъртието.
Цонка Великова
