НА ФОКУС: РАЙКО АЛЕКСИЕВ
БИОГРАФИЧНИ БЕЛЕЖКИ
Без съмнение, Райко Алексиев е един от най-големите български сатирици и карикатуристи.
Още 16-сетгодишен, даровитият младеж пише фейлетони, рисува карикатури и става сътрудник на всички възможни вестници и списания в страната. Голямата му мечта е да следва в Университета литература и да посещава извънредните курсове на Рисувалното училище в София, но семейството му не е в състояние да му помогне за това.
Райко е роден през 1893 год. в гр. Пазарджик. Баща му Никола Алексиев е учител, български бежанец от гр. Солун. Майката – Стоянка е сестра на Тодор Белопитов, участник в Априлското въстане.
Талантливият младеж събира смелост да осъществи мечтата си. Идва в София и си търси постоянна работа. С дни преспива на гарата в празни вагони, които преди това са прекарвали добитък. От разпръсната по пода слама и той се е вмирисвал на животните, които преди са били там. С дни е нямало къде да се изкъпе и това най-много го тормозело. По това време и други младежи са имали неговата мизерна съдба. Тъй като не са имали пари да си купят риза, правили си така наречените нагръдници – парче от плат с връзки за гърба. Отгоре слагали сако на голо, а нагръдника замествал ризата.
Който търси, намира. И Райко става учител в с. Зли дол, близо до Черепиш. Продължава да сътрудничи на вестници и списания, да превежда от руски на български и от български на руски и да събира всяка стотинка за бъдещото следване. Неговата сатира и карикатури много се харесват от Никола Мушанов, виден политик по това време, но за неговото признаване като талантлив художник най-вече има заслуга Елеонора, жената на цар Фердинанд. Тя редовно избирала картини на български художници за изложби в Италия. На една от тези изложби негови пейзажи са продадени и така той спечелва достатъчно пари, за да може да учи в чужбина. Заминава за Германия, а по-късно отива и в Италия, където учи живопис.
Когато се връща в България започва да работи като редактор и сътрудник на периодичните издания „Македония“, „Барабан“, „Смях“, „Людокос“, „Зора“, „Българан“, „Москва“. Връх в неговата творческа карира е основаването на седмичника „Щурец“ на 24.12.1932 г.
Хумористичното издание добива широка популярност и има огромен успех. Основна тема е вътрешният политически живот в България. Обект на иронията са министри, партийни лидери, кариеризъм, безпринципност, които теми са така актуални и днес – басни, анекдоти, злобо-дневки, стихотворения, фейлетони, хумористични разкази и др. Във вестника сътрудничат Илия Бешков, Елин Пелин, Никола Ракитин, Александър Балабанов, Змей Горянин, Христо Бръзицов, Димитър Подвързачов, Симеон Андреев, Ангел Каралийчев, Георги Райчев, Добри Немиров, Константин Петканов, Тома Измирлиев и много други.
Райко Алексиев се замогва материално, но никога не забравя откъде е тръгнал. Наричали неговия „Шевролет“ „автобуса на Райко Алексиев“, защото спирал и взимал на автостоп всякакви бедни хорица – яли лук и чесън, некъпани, дрипави, мръсни, подпийнали…
По инициатива на Райко Алексиев и отчасти с негови средства е създаден Дом на изкуството и печата.
Създава и своя галерия, която днес носи неговото име. Той е и неколкократен Председател на Съюза на дружествата на българските художници.
Дни преди преврата на 9 септември 1944 г. е предупреден от приятели да напусне страната, защото фанатично влюбените „другари“ в Сталин и други дребни душици, които той е увековечил с карикатури, няма да му простят, но той отказва с думите: „… Аз обичам България! Защо да бъда емигрант? Плащал съм си данъците. Нямам и стотинка в чужда банка. Една виличка и две места, това е всичко, което притежавам за цял живот непосилна работа! Аз няма да замина! Аз не съм плъх, който бяга, когато корабът потъва“. И остава в родината си – България.
На 18 ноември 1944 г., Райко Алексиев е арестуван и пребит до смърт като „враг на народа“! Посмъртно осъден от Народния съд.
Реабилитиран е през 1989 г.
Маргарита Нешкова
съвместна публикация с в. “Литературно земеделско знаме”
