20 ДЕКЕМВРИ 2023 Г. – откъс от романа на Марина Йорданова
Последните две седмици бяха една голяма въртележка от работа, предколедно пазаруване, срещи с близки и колеги. Все си мислех, че ще мога да продължа по-скоро с разказа си. Да го довърша от там, където го оставих. Сега обаче ми се иска да те заведа на една друга разходка.
*
Преди пет-шест години при мен дойде една позната от регионалната телевизия. Предложи ми на направим репортаж, в който да покажем как чрез разкрасяване на външността можем да повдигнем духа на жените с онкологично заболяване. Идеята ѝ беше да подстрижем, оформим и боядисаме косата на една дама, която в момента преминаваше през това изпитание. Направихме го и въпреки че тогава не знаехме, се оказа, че сме дали лъч надежда на много жени, с които след време ни предстоеше да се запознаем.
Малко след този случай пътищата ни с една невероятна жена се пресякоха. Лили Папазян се превърна в мой светъл пример. Показа ми, че силата на човешкия дух е необятна. Вдъхна ми от своето спокойствие и увереност в живота.
След онзи репортаж изпитвах огромното желание да помагам на жените с онкологична диагноза, но все още не виждах как да го направя. Тогава Лили основа сдружение „Заедно си помагаме“, създаде пространство, в което жените с онкологично заболяване да могат да се подкрепят и да си бъдат опора. Това ми даде кураж и насока как и аз да бъда полезна.
Роди се идеята да направим специална стая, в задната част на салона, където да сваляме косите на жените, които не желаят да бъдат пред погледите на другите посетители. Там щяхме също да можем спокойно да подстрижем и оформим перуките им. От самото начало исках да стане ясно, че не търсим публичност и единствената ни цел е да подкрепим тези жени напълно безвъзмездно. Представях си пространство, в което нашите посетителки да се чувстват сигурни, да видят колко са красиви, да прозрат силата, която се крие в тях, и да ѝ повярват.
Мило дете, каквото и да ти разказвам, истинските истории са стотици пъти по-красноречиви от всяка идея, която бих могла да ти опиша. Затова просто ще те поканя с мен в този спомен.
Денят е започнал втората си половина. Всеки момент очаквам през вратата да влезе една възрастна жена, на която предстои да сваля косата и да оформя перука. Това е четвъртият случай за тази седмица.
Събрала съм силите си и фокусирам съзнанието си към предстоящата среща. Винаги отделям поне два часа за тях. Моята работа е не толкова по косата, колкото да повдигна духа им.
Дълбоко съм убедена, че всичко е енергия. Всеки един от нас. Когато човек страда, силата в него е започнала да се изчерпва. Ако той не може да попълни липсващото, то страданието му се задълбочава. Аз се опитвам да помогна, да отдам от своята енергия чрез думите си, чрез делата си.
След всяка такава среща неминуемо съм в пъти по-изморена и имам нужда да презаредя себе си. Моите момичета вече ме познават, виждат и различават това специфично изтощение. Може би затова днес една от тях ми предлага вместо мен да се погрижи за жената, която очакваме. Аз се съгласявам.
*
Виждам как дамата влиза. На седемдесет е. Върви с наведена глава и свлечени рамене. Едва надига поглед и виждам траурното ѝ изражение. Отиват в задната част на салона. След известно време моето момиче излиза и тихо ми казва:
– Аз не мога да се справя. Тя не ме допуска. Махнах ѝ косата, тя се разплака. Сложих ѝ перуката и не се харесва. Моля те, кажи ми какво да правя!
Веднага ѝ отговарям:
– Спокойно! Излез, разходи се малко, подишай.
Влизам в стаята. Виждам жената – бяла като платно, с разплакани очи. Започвам да ѝ говоря, а тя ми казва:
– Аз съм на седемдесет години и си умирам.
Отговарям ѝ:
– Да, ти си на седемдесет години. А знаеш ли колко много жени не можаха да направят и седемнадесет, двадесет и седем, петдесет и седем.? Те не можаха да видят децата си абитуриенти, да ги видят младоженци, да имат внуци, а ти имаш всичко това. Знаеш ли какво богатство имаш? Осъзнаваш ли, че си една благословена жена, че теб ракът те хваща на седемдесет години, а някои си отиват още на семе? Знаеш ли каква благословия е, че ти е дадено да стигнеш до тази възраст?
Докато ѝ говоря, виждам как изражението ѝ се променя. Сълзите ѝ пресъхват. Поизправя се на стола. През това време оформям перуката ѝ, а тя отваря очи все по-широко срещу отражението си, сякаш отдавна не го е виждала. А аз не спирам да ѝ говоря:
– Теб сега те докара твоят внук и те чака отвън. Знаеш ли колко много баби не могат да се нарадват на внуците си, защото те живеят далече, или пък са се отчуждили и не се сещат, че имат баба и дядо? Ти си благословена, не го забравяй!
Тя започва да се усмихва и първо шепнешком, а, а после така, че и аз да я чуя, повтаря:
– Ох, много ми отива тази перука! Колко добре ми стои!
В един момент започва да рови в чантата си и аз веднага я спирам:
– Не ми изваждай пари, аз това го правя в помощ, не вземам пари.
А тя простичко казва:
– Не, аз не търся пари, търся си червилото. Не помня откога не съм си слагала, но си го държа в тази чанта.
Очите ми се насълзяват от радост. Изпращам я с поглед и виждам как прекрачва прага с високо вдигната глава. На изхода чувам внука ѝ да казва:
– Бабо, какво е станало с теб? Ти си нов човек.
Отпивам глътка чай. Котаракът все още лежи в скута ми, заспал е. Погледът ми се спира на календара. Игнажден е. В съзнанието ми назрява въпрос. Кой ли ще влезе пръв през вратата на дома ми днес
Прегръщам те!
Баба
Марина Йорданова
из “Родена през 70-те”, автор Марина Йорданов, подбор Силва Василева
