Разказът „Рокля с презрамки“ на Маруся Николова връща в списанието един от най‑човешките и емоционални гласове в нашата проза. Историята проследява женската уязвимост през поколенията – от детския спомен за приятелка, погубена от домашно насилие, до зрелия поглед към собствените рани. Текстът е тих, но силен; достъпен, но дълбок; разказан с онази непосредственост, която прави болката видима и споделима.
Домашното насилие остава една от най-болезнените теми в съвременната проза – тема, която изисква деликатност, честност и човешка чувствителност. Маруся Николова притежава именно този тип разказване: достъпно, преживяно, без патетика, но с ясно послание. С този текст тя се завръща в списанието като автор, който умее да превръща личните истории в общочовешки.
РОКЛЯ С ПРЕЗРАМКИ – разказ на Маруся Николова
Всяка лятна ваканция изкарвах шумно и весело при баба и леля. Неомъжената сестра на мама. При купищата обожатели тя си остана сама и не пое риска. За това си имаше причина. Най-близката й приятелка Дарина се омъжи и щастието й беше дотук. Сложи се край на вечеринките, киното, разходките и засядането в сладкарница.
Но най-пагубното, според мен, бе че се сложи край на летните рокли от прозрачни и пъстроцветни материи.
Двете с леля ги избираха и отиваха при шивачката стрина Стояна. Тя имаше сключени вежди над тъмен поглед, но засмееше ли се – грейваше! Бръчките й се изпълваха с дяволитост, която държеше съпруга й до масата за кроене. Самият той ни сподели, че като войник искал да се гръмне, когато пропуснала свиждане. Разбрах, че това е любовта. Пожелах я на себе си и двете приятелки, които придружавах на пробите.
Досадно прилепвах към тях и когато ходеха в градската баня. С любопитство оглеждах женските тела и ги сравнявах. Приятелката на леля изпъкваше. Беше надарена там, където трябва, а кожата й бе по-нежна от копринената рокля с макове. Този плат си купиха, за да си ушият еднакви рокли с презрамки. Стрина Стояна им ги направи с богат набор в кръста и подплата с дантела. Трябваше да я колосат, според тогавашната мода, за да се разпери като чадър, под весел летен дъжд.
Не бях на сватбата, и по-добре. Не го харесвах тоя Георги с черните мустаци и парещите като въглен очи. Освен свирепия си вид той имаше непоправим недостатък – обичаше ракията. Тревожех се за нежната и кротка Дарина. Дори й се сърдех, че се подаде на неговата настойчивост. Бил се заричал да не глътне и капка алкохол, ако се омъжи за него. Но не спазил обещанието си…
*
През следващата лятна ваканция не можах да позная Дарина. Беше посърнала и мълчалива. Дори не ме попита с какъв успех съм преминала в по-горния клас.
Чух баба и леля да си шушукат, че Георги я обвинява, че не може да има деца. Възмущаваха се, че едва е минала година от сватбата, а вече я нарича „ялова“. Той я удрял по корема, че бил плосък и безплоден. Родителите му настоявали да я изгони. И щяло да бъде по-добре, но баща й я посъветвал да потърпи още малко, може би ще поправи грешките си. Цяло лято тя отказваше да дойде с нас на баня, и аз разбрах защо, когато презрамките на красивата й рокля се свлякоха от отслабналите рамене. Моравите петна говореха, че ударите се сипят и върху гърдите й. Изохках, а тя заплака. Призна, че я ударил с бутилката алкохол, преди да я пресуши.
Детското ми сърце се изпълни с непозната мъка, а съзнанието преля от тревога и ненавист, които нямаше как да задържа в себе си. И тези, които не знаеха го разбраха, но беше късно. Натъртването доведе до края. Умиращата поискала да й облекат роклята с презрамки. Последната отбелязала отлетялото щастие и накърнената младост. Лежеше в ковчега смалена, с леко отворени устни, като за протест или въздишка.
*
Зарекох се да не позволя на мъж да ме нарани, но го допуснах. И аз имах своята рокля с презрамки.
Нещата в живота се случват по някаква своя закономерност и не всичко ни е подвластно. Дори да сме емоционално уравновесени, не винаги можем да ги сведем под контрол.
Но можем да затворим страницата, преди да натежи от токсичен материал и да стигне предела си. Това опира до волята и самоуважението ни.
Маруся Николова
