СЪБУЖДАНЕ – разкази на Марина Йорданова

Събуждаме се с желание да покорим света. Така сладко се спи само на село! Чистият въздух, тишината и ромонът на реката са отнесли по течението си всичката умора, която сме натрупали. Закусваме с невиждан апетит и тръгваме нагоре, по козите пътеки, които ще ни отведат до най-чудната гледка към селото.

Вървим и душата ми пее ведно с птиците, които прелитат от дърво на дърво над главите ни. Всичко е толкова красиво, очите ми са пълни със зелено, синьо, волност и щастие. Крача по спомен и неусетно пред нас се открива най-дългото село, моето село, потекло като река между склоновете на планината. Гледам към него и в ума си вече питам: „Виждаш ли колко е красиво?“, когато осъзнавам, че той гледа мен. Гледа в мен, дълбае с поглед в очите ми, вика ги да го погледнат, да го видят.

Виждам го все едно за първи път. Има най-настоятелните сини очи, които познавам. Обожавам сините очи. В тях има обещание за полет, за свобода и простор. Обещание за безкрайност. Обожавам неговите сини очи.

*

Той просто мълчи и ме гледа, разказва ми бъдещето ни с поглед. Превърнал се е в огледало. Виждам себе си в него и от това ме обзема страх. Стаила съм дъх, сякаш от този миг зависи животът ми. Минава цяла вечност, когато по тялото ми се разлива топлина, чувам го да казва:

– Знаеш ли, че имаш най-прекрасните очи, които някога съм виждал?

Заслушана съм в тишината. Чаят в ръката ми изстива, а слънцето все още спи. До мен греят две елхи – едната зад гърба ми, другата отразена в огледалната повърхност на прозореца. Светлините танцуват пред погледа ми и оцветяват стаята в жълто, зелено, синьо и червено. Всичко изглежда някак вълшебно, оживяло под лъчите на електрическите светулки. Картините по стената проблясват всеки миг в нови багри, като че ли художникът не спира да се колебае в каква тоналност да ги сътвори. Погледът ми остава омагьосан върху платното с люляци.

Задържам очите си на картината не повече от няколко секунди. Разглеждам с възхищение творбите на художника, а той продължава да рисува, опънал триножник пред дюкяна си. Отпускам поглед надолу по Самоводската чаршия, изгубвам се в близкото минало. Нещо ме тегли да се върна при люляците, толкова са красиви, картината ухае на тях.

*

С Данчо продължаваме разходката си, отбиваме се в шекерджийницата, пием кафе и се отправяме към Царевец. Денят е прекрасен, споделен, безоблачен като снимка от картичка. И точно като картичка го прибирам в чекмеджето на спомените.

Връщаме се и дните ни хукват като на кинолента, времето, разперило криле, само отлита. Неусетно е дошла годишнината ни. Връщам се от работа, а той – моят мъж, моят Данчо, ме чака с букет от люляци в рамка. С онези люляци, които безмълвно съм запечатала в погледа си преди почти три месеца. Потъвам в сините му очи, усещам аромат на люляци и обич. Прегръдката му обещава вечност…

***

Здравей, мило мое дете!

Искам да ти разкажа няколко любопитни истории. Днес е петък и съм решила да отделя деня си за теб. Винаги има толкова много неща за вършене, които ме очакват, че ако се надявам да намеря време за спокойствие и писане, то няма да се случи. Затова реших да си създам това време и да си дам ден почивка.

Знаеш ли, че когато родителите ми били млади, е имало обичай децата да се кръщават на бабите и дядовците? Така в рода са се запазвали кажи-речи едни и същи имена и техните производни. Неписан закон е било първородното дете, особено ако е момче, да се кръсти на дядото по бащина линия. Задължително условие обаче е детето да е кръстено на жив човек. В случай че дядото е починал, детето може да се кръсти на името на другия дядо или пък, ако е женско, да се кръсти на бабата по бащина линия.

Интересно как с предимство винаги вървят роднините от страната на мъжкия, бащиния род. Когато се случи да се народят все момичета, за да не се изгуби съвсем името на дядото, може да се кръсти детето с женския вариант. Ето, при нас така се е случило.

Чичо ми, нищо че беше десет години по-голям от татко, дълги години нямал деца. Първото внуче за дядо ми Димитър била сестра ми. Обаче – женско. Кръщават я на баба Райна, майката на татко. Няколко месеца след като кака се ражда обаче дядо ми починал. Вече е нямало как да кръстят бъдещо внуче на него.

*

Мен са ме чакали с надеждата за момче, да нося името на дядо ми по майчина линия – Николай. За изненада се раждам момиче. И те какво? Искало им се името поне на единия дядо да се запази. Николай. Е, как да ме кръстят? Тогава го е нямало модерното сега Никол. Майка ми разказва:

– Отиваме ние при дядо ти да те представим. Да види внучето. Дето неговото име носи. Казвам му аз – татко, това е Нина!

Той вика:

– Нина? Какво е това Нина? Какво е това еврейско име?

– Как еврейско бе, татко? Руско е! Виж как хубаво звучи – Нина!

Така и не се разбраха еврейско ли е, руско ли е. Голям чешит беше дядо Кольо като се заинати за нещо! А ако знаеш как обичаше всичко руско, какъв запален комунист беше. Вярваше до последно в партията, гореше за нея, за идеята. Докато стигне обаче до тези години, що неща са минали през главата му.

*

Още от млад бил много буден, с пъргав ум. Отишъл да учи в училището за горски в Боровец. Като се върнал, веднага го назначили да отговаря за горите в околията. Всички в Гинци го знаели Кольо горския, дето си довел чужда булка. Сигурно се питаш как така чужда. Ей сега ще ти разкажа:

Както всички здрави мъже на неговата възраст, и дядо отишъл в казармата след училище. Разпределили го да служи в Ямболско. Бил още осемнадесетгодишен, когато от пръв поглед се влюбил в баба ми. Тя била още кажи-речи дете, на шестнадесет години. Той обаче не можел да я чака. Ами ако се върне в село и никога повече не я види? Службата му била към края си, когато отишъл при нейните родители да я иска за жена. Дали баба ми нещо им е казала, не зная, но техните се съгласили да я дадат. Даже лично я довели в Гинци. Всичко както е според обичая.

*

Баба ми – Димитра, била жива атракция за местните. Тогава много рядко се случвало някой да вземе булка или момък от чуждо село. Много чудно им било на всички това момиче от другия край на България. Дребничка и крехка, с бяла като мляко кожа, а очите ѝ сини, сини, като ясното небе, да се зарееш в него и да се изгубиш. Чужда им била тази нова булка, нямала семейство и род там. Хубаво че родителите на дядо ми я приели като свое дете, защото много тегло я чакало.

Баба Митка, както всички я знаеха, три деца е загубила преди майка и леля. Почти износени и трите. По онова време болницата била в Годеч, другаде лекар нямало. Баба ми била на път да ражда първото. Тръгнали да я водят към града с магаре – толкова е имало тогава. От тръскането по каменистия път ли, от друго ли, никой не може да каже, обаче баба загубила детето. И така още два пъти.

*

Четвърта се родила майка ми – живо и здраво дете, дълго чакано. Кръстили я Лидия. Леля ми след това кръстили Любка. Все модерни имена за онези години. Тогава не е можело кой да е да избере подобни имена за децата си. Имало книга със списък, от който да се избира как да кръстиш рожбата си. Партията определяла всичко, дори възможните имена на неродените деца.

Когато се родила майка ми, дядо вече бил партиен секретар на селото. Брат му – един от министрите на бай Тошо. Страшни комунисти и двамата. Въпреки възможностите, друго освен свободата да изберат имена на децата си така и не взели.

Спомням си баба Митка с аромата на току-що изпечени катми, топли мекички и невероятно вкусните макарони, с които ни посрещаше.

Когато баба дошла в Гинци, никой не знаел и не правел катми. Нямало ги по нашия край. Дядо ми специално изработил глинена плоча, на която баба да ги пече. Макароните дали е взела от нейния край, не зная, но рецептата и вкусът ми носят спомен за детство. Усетех ли, че ги е сложила на котлона, заставах и чинно чаках да станат готови. Оставяше ги да се сварят и след това ги заливаше със студена вода. Наситняваше малко хляб и го запържваше в олио. Накрая смесваше хляба с охладените макарони и захар. Няма такъв вкус. Като на детство – сладък и недостижим.

Оттам ми е останал и ароматът на свежи ягоди и малини. Баба гледаше по много и от двете. Така смирено се трудеше над земята, че тя просто нямаше как да не ѝ се отблагодари с добър урожай.

*

Един ден бяхме на гости с братовчедка ми Мила. Ние играем по двора, баба плеви ягодите. Беше измила пет-шест тенджери с ягоди, а капаците, още мокри, сложила да съхнат на пенджера. Гледаме ги ние с Мила и какво да видим – летящи чинии, седят и ни чакат. Като ги грабнахме, спирка няма. Хвърляме капаците да летят, гледаме кой ще стигне по-далеко. Бягаме после през ягодите, да ги вземем откъдето са се приземили. Вика баба по нас: „Недейте бе, дечица! Недейте фърляйте!“. Кой обаче да я слуша? Тъпчем, газим през ягодите, изобщо не си подбираме пътя. Капаците прашни, мръсни, все едно допреди час не са се пекли на пенджера. Тичаме с Мила и нищо не чуваме.

Дядо се прибрал. Гледа ни и не вярва. Като ни хвана и като ни подпука… Където свари, там залепва шамара. Ние стоим и не мърдаме, не смеем да го погледнем в очите. Знаехме си, че сме виновни. Като се поогледахме, тя половината градина унищожена. Ягодите изпотъпкани, листата им прекършени. Мисля си – пак с малко пердах ни се размина, като знам дядо Кольо какъв е като се ядоса.

Някои хора вярват, че характерът и съдбата на човек са предопределени от името, което носи, и че неизменно прихваща от качествата на човека, на когото е кръстен. През годините съм се чудила дали и по какво приличам на дядо ми, чието име нося. Ще ми се да мисля, че този душевен огън, тази неизчерпаема вяра в дадена идея, непримиримостта пред несправедливостите са моето наследство от него.

Марина Йорданова,

из „Родена през 70-те“, автор Марина Йорданова, подбор: Силва Василева