СЪДБИ – поетичен цикъл на Иванка Павлова

ФАР НА БРЕГА

Понякога жените предпочитат
един Гаврош, без време побелял,
с резба от ранни бръчки над очите,
владетел на най-крайния квартал.

Обича ли – пред своята икона
се моли благодарен и смирен,
единствено подвластен на закона,
че разполага само с този ден.

С предизвикателните си сандали,
с нозете си, бронзирани от прах,
в едно работническо вехто хале
развява грива селският му смях.

Желязото умее да е вярно:
до днес не го предаде ни веднъж.
В приятелството – запустяла гара,
стои – полудете и полумъж.

А вас ви няма – с връзки и костюми,
надолу се изкачвате сега,
залутани в морето си от думи,
забравили за фара на брега.

Годините – ненужни календари,
кой би разлистил? Чашата с коняк
ръцете му ръждясали обгаря
и от очите капе топъл мрак.

УСМИВКА

Измамно мила, тя излиза
пред публичния дом на твоята душа,
когато силните съдбата ти чертаят.
Когато се страхуваш за уюта
в очите на жена си (през притворство
отблъснала отново самотата ти
за временното коленичило покорство
на нечие обмислено приятелство) –
увисва като жалка дрипа тя
по остриетата на здравите ти зъби…
Мъчителни са срещите с ония,
в борба със себе си запазили това,
което ти заложи и загуби.
Възходът – златната верига –
превива с тежестта си твоя врат.
Гръбнакът ти на подчинение привикна.
Но унижената ти гордост,
страхът, омразата, лъжата
ръмжат във черепната клетка.
И твоята усмивка се озъбва,
на себе си самата озлобена.
Ще я захвърлиш някой ден
като повяхнала жена, с която
до смърт сте си омръзнали.
А ти?
За тебе вече път обратен няма.
И през безумството на зло страдание
душата ти ще се превърне в мъртъв дом,
където призраците на доброто в тебе
със присмех се замерват и настава
дълбока непрогледна тъмнина.

СЪПРУЗИ

Един на друг подобни като песъчинки,
изтекоха накрая общите им дни.
Затвориха в ковчега на съпруга
едната половина на сърцето ѝ.
И нейните очи – без сълзи вече –
пред пропастта на идващите дни
пресекнаха и тя почувства сили.
Износена бе брачната халка
от тридесетгодишна употреба,
а кълновете крехки на душата ѝ
с наболи боязливо връхчета
премаза тежката семейна колесница.
Понякога горчеше неговият хляб,
но винаги го имаше на масата.
Сега широкото легло бе празно.
Как често нощем в полумрака тя
усещаше, че будната му мисъл
чертае нещо, търси и създава.
Той – с волята си да надмогне болестта,
тя – с подчинената чувствителност
на женствената си природа…
И все пак толкова години
им беше хубаво подир вечеря
да поприказват за децата и за себе си.
Сега пропадна сигурният бряг,
както пропада дъно на море
подир вълнение.
И нейните ръце се вкопчиха в децата,
за да доплува до последното пристанище,
където Той – незаменимият – ще я очаква.

РЪЦЕТЕ Ѝ

Всяка сутрин,
когато белите чашки за мляко
се строяваха на рафта
и предметите задрямваха
в спокойствието на реда,
тя ставаше отново приказната фея
и от ръцете ѝ излитаха
на булчинските рокли кратките глухарчета,
мечтите от коприна на абитуриентките,
на бебешките дрешки розовите облачета.
Тя не затваряше вратата, за да могат
и босоногите момиченца
на куклите си да отнасят
света на цветните парцалчета.
Но преди седмица, за първи път,
не стана заедно със слънцето.
Разбъркаха реда си чашките
и към леглото дълго гледаха
с големите си ласкави очи.

Днес есента е наредила хризантеми
по раменете ѝ, по тялото…
И майката на феите с любов
ѝ е отнела чародейството на тихите ръце
с уханната целувка на цветята.

ПОРТРЕТ

Източена и гъвка като кипарис,
с коси, подгонени от вятъра,
тя прекосява двора и оставя
тревожно-сладък аромат.
Към нея се протягат погледи,
но ни един не ѝ предлага
храна за гладната душа.
В очите ѝ – ливадени откоси.
Шуртят потоци върху обли камъни
и пръскат слънчеви искри.
Челото ѝ е мраморно и гордо,
населено с високи мисли.
От дòсега с изкуството порасна
широк и светъл в нея хоризонтът
и пòмисли красиви избуяха
в очакване на изобилен плод.
Един жътвар, прекрасен от надежди,
премина с тъмни стъпки през сърцето ѝ
и сянката му легна като кръст
над миналото ѝ, над „днес” и „утре”.

Сега с две ласкави вериги
са свързани ръцете ѝ завинаги.
Ще се огъне ли снагата ѝ?
Ще потъмнеят ли очите ѝ?
Ще се превърне ли челото ѝ
в студен, враждебен вълнолом?
Или ще се избистри в нея
на бъдещето образът неясен
и като струна многозвучна
земя и слънце ще съедини?

ИЗПИТАНИЕ

Едно сърце човешко на кръстопътна възраст.
Очи, които питат. Заключена уста.
Без зарево усмивка: заплете своя възел
рушително, съдбовно и сладко любовта.

Пренесена през степи, през векове и хора,
от матовите скули ме гледа древността.
Върху овала женствен през мекота и гордост
ухае на какао и мляко младостта.

В бадемовия поглед е ранна топла есен:
листата бавно капят и златото звъни.
Струят косите тъмни като старинна песен,
донесла звездни тайни от приказни страни.

Безпаметно се мята в кафеза си отключен:
тук я огряват с обич две детски сърчица,
но с онзи, от когото крилата си получи,
се разминават с болка, с измъчени лица.

Едно сърце човешко на кръстопътна възраст.
Не я съдете строго. Обича. Затова.
Ако прекрачи прага, слънцата ще замръзнат.
На рамото любимо обронила глава,

тя вечно ще се пита: защо, какво получи,
отново раздвоена, помръкнала, сама.
Сега небе бленува в кафеза си отключен,
а после ще се връща в съня си у дома.

ЗАСЛУШАНИ В ОТВЪДНОТО…

Когато лятото запали клади,
под сенките, като под сламени капели,
стариците довеждат бавните си стъпки.
Глави долепят – уморени птици,
от раклите на спомена изваждат
на миналото си оскъдните монети.

Като прозрачен лист са изтънели.
Внимателно в отвъдното се вглеждат.
И светят в мрака сребърните им глави,
за да намери ангелът небесен
пътеката към алените им сърца.

Иванка Павлова