ПРЕВОДАЧЪТ ПРЕДСТАВЯ: ПОЕЗИЯ ОТ РУМЪНИЯ

СЕДЕМНАДЕСЕТ РУМЪНСКИ ПОЕТИ – в превод на Огнян Стамболиев

НИКИТА СТАНЕСКУ

КАИН И АВЕЛ

Да увенчава костите
с ореол от трупове,
е право на първородния.

На родения след него
не остава нищо друго освен
импулса на нервите.
На родения втори
не остава нищо друго освен
гонга на думите.

На родения втори
не остава нищо друго освен
Сътворението без света.

Той по всичко прилича
на първородния –
затова държи в ръцете си
огледало.

СЪРЦЕ

Сърцето ми тупти. Аз зная, че тупти
и искам да тупти.
Тупти ли, всичко чувам
и вече не желая да тупти.
И всеки път е като първия,
като последния.
Сърцето ми безцветно е. Безцветно е
сърцето и на камъка. Това сърце,
което никой никога
до днес не е видял.
/Не вярвайте, ако ви кажат, че го знаят!/
Сърцето ми тупти. Аз зная, че тупти
и искам да тупти.
И слушам го, догдето всичко ми омръзне.
И аз, и моят слух
сме късчета от неразсечен камък.

ПОЕМА ВТОРА

Ти се носиш като сън
над моята душа.
Ти се приближаваш до моето сърце
/ сякаш то е камък червен /
и за кой ли път искаш
на теб да назова
всички неща.

Устните ми не ти казват нищо.
Затихнали са като коприната на знаме
в безветрен ден.

Никъде не отивай!
С един удар ще спра моето сърце,
за да премахна болката,
която знае какво е болка,
за да премахна любовта,
която знае твоето странно име – жена!

ЙОН МИРЧА

ИНСТИНКТ

Лъвът погледна бронята
Сребриста на автомобила.
Обзе го страх… но
Не пред бронята.
От океана й уплаши се лъвът!
Той щеше да се срине –
Тъй жив, блестящ и глух!
Отдолу
Лежеше прастарата пустиня.
Внезапно лъвът се ужаси –
дали при звездна нощ
би усетил океана.
Тъй жив блестящ и глух,
Напредващ бавно срещу него –
И няма никога да се отдръпне.

КОФИЧКА КОНФИТЮР

Моята риза е напоена
със спомена за теб
поемата, която ще напиша
вече хвърля сянка
както огънят озарява
лицето на ковача
само птиците – колибри
могат да избягат от пламъците
на страстта
натрупана в оксижена
на работника

странно е това богоявление
в нощта топла и ясна
мержелееща зад океана
на смъртта

ДАН СКОРДЕЛИ

ФРАНСОА ВИЙОН

крачи все напред
в мартенската нощ

бесилката – най-вярната любима –
съчувствено въздиша

самотен гарван на въжето висне
за да възкръсне

това е всичко
което за него зная

пие виното си вийон
и не забравя да благослови дори
снега

РАБОТНИК В ТРАМВАЯ

жена и три деца
а може би и стара майка
почиват в лявата му длан –
потънала е тя на мантата синя в джоба

а дясната
подава картата на контрольора
в студа на ноемврийската утрин

ЗИМНА ВЕЧЕР

Макар под сурдинка да свири
Тромпетът,
Разбужда гората смълчана

Кората на дърветата нежни
От студа се пропуква бавно

Ръката, която ме гали свенливо,
Тревите напролет напомня

И белият сън, който винаги
Самотата най-точно подсказва

ГАБРИЕЛА НЕГРЯНУ

УЛИЦА

На която живееш всеки ден
тук, в края на хилядолетието,
която ти изглежда – в някоя точка –
безкрайна. Не знаеш откъде минава
времето. Като огромна кола
с ококорени фарове, претъпкана
със замразено месо от заклани
животни. Оглеждаш се – може би виждаш
някой приятел, познат или просто
спомен?… Край тебе се блъскат с лакти и ти притваряш
очи. И аз не те виждам. Дете пресича улицата
и пее. Спирачките проскърцват.
Твърде късно е,
колата се забива
в оградата.

ШЛАГЕР

бюро пишеща машина
библиотека телевизор
моралната мизерия на Маркузе
поезия проза теория
теоретизирайки теорията теоретизираме
(спасете нашите души!)
прозорец рядко цвете
глас мисъл състояние
спомен песен
Мирей Матийо
(un souvenir pour te dire adieu!)
ние двамата заедно
(къде гледаш какво виждаш какво мислиш)
докосваме със студените си пръсти
като през студентските години
дима на цигарите
(но сега
в стаята
спи спокойно нашето дете)
любов
– събота неделя –
всичко е предостатъчно
(спасете нашите души!)
въздух който донася
очертанията
на лицата ни

ДАН МУТАШКУ

СИНБАД МОРЯКА, XIII ПЪТЕШЕСТВИЕ

Дори и тук, в бръснарничката,
ще те настигне дъхът натрапничав и солен
на залива безветрен в морето южно.

Тук, върху пода ще видиш сянката
на чайка, примряла и почти убита
от рязкото просветване на фара.

Накрая ще те стигне
и смълчаната вода,
препълнена със спомени и угризения.

Ще видиш всичко
с най-малки подборности
в елегията – тъжна и горчива на живота.

СПОДВИЖНИК НА ЮЛИАН ВЕРООТСТЪПНИКА
ПИШЕ ПИСМО ДО СВОЙ ПРИЯТЕЛ – ЕПИСКОП

Не обичам ангелите
и цялата ваша армия от светци.
Очите им, които пламтят
Като на девственици.

Да, не ги обичам,
дявол да ги вземе!
Тъй съвършени са те,
че ме ослепяват
със сребърните си криле,
с празните си копнежи.

Отдръпвам ноктите си –
да не ги изгорят.
Препасвам сабя
и глътка вино отпивам –
за смелост.

На тебе пиша –
Ти ще заплачеш, ако настъпиш
Даже сянката си.
Предупреждавам те,
че е време да се научиш
да стреляш и с лък!

ДУМИТРУ РАДУ ПОПЕСКУ

АТИЛА

Докато котаракът се катереше по дюлята,
копитата на ниските коне
изтриха от лицето на земята
гробовете.
Едно човече –
дребно, жълто като свещ,
увито в скъпи кожи
и охранявано от саби,
лежеше мъртво
след нощ – безумна и пияна.

От този ден
трупът му взе да се разлага
и стелеше воня
из тайните съкровища
на Азия и на Европа.

А котаракът стигна до върха
на дюлята.
Тревата избуя.

ТАМЕРЛАН

Залива се от смях добрият Тамерлан
и трупа планини от костите
на жертвите си.
Не могат да го спрат кокошките,
които ровят из тревата.
И вятърът не може да го спре.
Безсилен е и залезът,
и хубостта му,
но няма по-голяма красота за него
от тази планина със черепи,
с която своя страх надвива той…

Блажени Тамерлане!
Към нас поглеждаш,
да зидаш храм
ти искаш
от черепите ни.

АДРИАН ПОПЕСКУ

БАНЯ

Франц Й., Франц К., Франц Х. се къпят в банята.
Първият Франц, императора, в мраморна вана,
в своята резиденция в Шьонбрун –
водата е нормална, осемнадесет градуса.
Шест камериерки го чакат с меки хавлии.

Вторият Франц – в циментова килия,
прозорец с решетки, боядисани в бяло стъкла,
душ – доста хладен, таван – нисък съвсем.
Ф. К. с тревога поглежда към вратата желязна.

Третият Франц, наел гарсониера –
доста удобна, приятна на вид –
лежи в емайлирана вана
и сините вени на ръката си той изучава.

Императорът в топлата вана обмисля
новините последни по държавните граници,
пита се: „Да подаря ли на малката Клерхен
онова павилионче, дето е долу в горичката?“

Франц К. побутва с крака си бос
хлебарката черна, тръгнала към решетката на канала.
Удря с юмруци вратата –
по-скоро дано се отвори.

Последният Франц рязко скача,
разкършва своето тяло на римски патриций
от епохата на упадъка, енергично изтрива гърба си
с груба кърпа и използва съответно бръснача.
С елегантен жест закопчава маншета си ляв,
слага електронен часовник, привежда
в ред брадата си – същински фавън.
После излиза в града.
Коректури в печатницата.
После халба бира. Кара се с някого.

А мислите му са все още там, в топлата вана –
уханно легло, с аромат на босилек и хвойна.
Египетска ладия, понесена от вълните на Нил.
Жена – или може би гроб, който го чака.

ТРЪБИ

– Къде редиш поемите си? –
попита ме въднъж приятел,
в китайски павилион,
или в планинска хижа?

– В панелния комплекс,
в кутия от желязо и бетон,
която чистя сам.
А може би в предградията на Небето?

– Защо все криеш листите изписани,
когато някой влезе в стаята ти неочаквано?
Държиш се като момче, което
не бива да чете до късно вечер.

– С ръждиви железа гората е затрупана,
бутилки празни, хартии пожълтели…
Как можеш още в горски призраци
да вярваш? Видя ли някъде роса?

– Послушай по-добре тръбите,
зазидани дълбоко в тази сграда.
В нощта, когато никой няма да ги чуе –
те пеят песен стара и забравена.

За изворите пеят те,
за пасищата тучни,
в които никога кръвта ни вече
няма да се върне.

ДЖОРДЖЕ АЛБОЮ

АНТИЧНО

Изгубена е битката!
Да можехме да се промъкнем
отвъд земята –
смъртта ни би останала
назад.
Безстрашни войни,
духът ми
напусна тленното ми тяло.
Отиде да се бие там с боговете!
А тялото ми тук
все тъй понася удари.

Къде сте, храбри войни?
Ще ви отпратя с бичове в полето,
земята да нашибате,
задето погълна алчно
нашите тела…

СПОМЕН ЗА ДЯДО

Място за четене
сред полето,
под небето –
надвиснало като триумфална арка
над главата ми.
Изтичат буквите и слизат на земята
от страниците на книгата,
измокрена от дъжда.
Жадно ги поглъщам –
както някога дядо ми е чел Библията.
С пръстите на краката си драскам
по земята –
тъй както той е драскал
своите бележки
по полетата
на тази книга.

ДУМИТРУ М. ЙОН

ГРОБ ЗА ЮНОША

Плъзнали по гърдите ми,
мравките шепнат:
– Събуди се, потърси ни!
Легнал си до мравуняка,
мавзолей на нашия живот.
(До днес сме ти носили единствено щастие!)
Събуди се, потърси ни!
Или постой така и потърпи.
Всяко твое помръдване
е земетръс за нас!
Ще пропадне трудът ни.
Имай търпение!
Молим те…
Ти сънуваш кошмар,
а ние, бедни души –
вместо да тешим самотата ти –
лазим по твоята гръд
с грапави ходилца.

А ти, сърдит,
протягаш ръка
и събаряш мравуняка –
мавзолея на живота ни.

ДУМИ

След като години търсих
превъплъщенията
на една неизречена дума,
разбрах,
че синонимите са ме заслепявали
и разпокъсах целия речник.
Обърнах се назад,
към лабиринта
и тогава усетих
как всяка от думите
предопределя възможен изход.

Но аз имам ключ
само за една от тях.

ДАН ВЕРОНА

ФИШ № 22

Три усамотени девойки живеят в една къща –
като в златна клетка.
Телата им –
готови за полет.
Но нито един дресьор на пеперуди
не се вестява,
за да ги научи как да хвръкнат.
Първата от сутрин до вечер
косите си реши – разкошна трева от гробище!
Втората пие чай и романи чете –
с душа зареяна нейде
из полята на безкрайна неделя.
Третата по цял ден седи
с бяла ябълка до прозореца.
Но никой не се лови на въдицата й –
изяжда тя накрая плода
и късно вечер с огризката
замеря до смърт
някой свъсил лице минувач.

ФИШ № 35

Вечер
изважда той протезата с блестящите зъби
и я поставя в чаша със сприт.
Същите зъби,
с които отхапва от ябълката всеки обяд,
за да покаже
как трябва да хванеш здраво живота,
докрай!

ДАНИЕЛ ТУРЧА

ИЗВОРЪТ I

О, нежност,
пристъпваш тихо, звезда пробляснала,
беззлобна, възкресяваш всичко,
и кой не би желал да се завърне чист
от своите дела
като в градина, в белотата разцъфтяла

О, доброта,
къде е пътят към съвършенството?
Не е ли там, където Небето свършва –
все ново в тайнството си вечно.

Дави се в мъката, като в река!
Трепти, вибрирай!
Додето нечия вина, макар и чужда,
лицето ти едва прикрие, и чувствата…

ИЗВОРЪТ II

Пепелта на Книгата свещена се разнесе
по въздуха.
Помислиха си – смъртта няма
начало и край,
сродена с вечност.
Нека оплачем един лист от есента –
най-мислещият!
Ятата на птиците знаят
големия кръг
горе –
най-точното място –
където облакът страда.

МИХАЙ КАНТУНИАРИ

БЛУС

Есен.
Плясък на падащи листа
върху лицата ни. Жестоки автомобилни
фарове. Контури във сфумато.

Зашеметени от
слънцестоянието на кръвта,
се лутат двойки влюбени.
Със слепите си скоби нощта затваря
техните лица.

Посрещам следите на стъпките ти,
бягащи назад.

Ах, да! Упорството на погледа!
Някой се оглежда, търси нещо,
но то е само във въображението му.

БАНАЛНО СТИХОТВОРЕНИЕ
Автомобилите почиват уморени,
затварят се бюра и магазини.
И бавно живите се движат,
и мъртвите в гроба се обръщат.

Отива си и този ден.

Децата викат и се гонят.
Бащите коментират мача.
Жените пасианси пак редят.
Мълчат поетите.

Отиде си и този ден.

ЙОН ДРАГАНОЮ

ОНОВА, КОЕТО НЕ МОЖЕ ДА СЕ ЯДЕ

– Ти пак ядеш месо от конниците
и конете! – сгълча ме тате, сякаш
бях дете.
– Щом съм гладен! – отвърнаха
очите ми, все още за буквите
слепи.
– Но дадох ти и семена, и стадо,
и знанаят, цениш ли ги,
или забрави? – добавя той, все тъй
е недоволен, че нищичко от мене няма да излезе.
– С какво и как да се изхраня, тате?
Щом вече нямам достъп до конете,
нито до конниците им. И при това от буквите
дали да хапна, Господи,
от буквите…

ДЪЖДОВНО УТРО

От някакъв прозорец жена ми прави знак –
сякаш отивам на война и няма да се върна никога.
Далечна кукувица в гората отброява
угаснала любов и трябва да я умножиш по седем.
(Когато кукувицата пресмята грешки са изключени!)
Рано е. Излязох тихо и без да се сбогувам.
А кукувицата двадесет и осем пъти след мен изкука –
раздели тъкмо четири!

Вали и крача сам, куцукам бавно –
крака ми е изтръпнал нещо.
В гората, пред една къщурка дървена,
седи жена. Наметнала е черен шал.
И плаче тихо, сива котка гали.
Все тъй вали. Изкуква двадесет и осем пъти
самотна кукувицата. За други четири раздели,
оплакани по седем пъти…

МАРИН МИНКУ

СЛОВО ПРОТИВ СМЪРТТА

Аз ще започна вече своя лов –
тревожат ме най-тежки грижи.
В съня ми
без пощада ме преследва
око на зубър!
Той всяка нощ ме чака, уж тих и кротък.
Не подозира ловната ми страст
и се понася в див галоп,
в прозрачните вълни на полумрака,
сред облаци високо вдигнат прах.
В зори след тгрудния кошмарен сън,
единствено луната е свидител,
че няма да прекъсне тази битка,
докато зубърът звезда не стане –
очакването ми да го погуби!

ВЪЛЦИ

Тихо, без покана в селото се вмъкнаха –
по фамилии и по роднини близки.
С очи от глад – изкрящи, плячкосваха добитъка.
И кокалите, схрускали,
заспаха от умора.

Пробудиха се гладни и с нови сили
върху свинете и овцете се нахвърлиха.
Къщите те обкръжиха, близваха стъклата безнаказано.
А хората им се заканваха ядосани.

И след като кокошките разкъсаха
и птиците, каквито имаше,
започна вълчата обсада
на всички, които в къщите се бяха изпокрили.

Кучетата се самоизяждаха измършавели –
дори и вълците се отвращаваха от тях.
Мълчеше селото, безлюдно, опустяло.
Слънцето забиваше стрели в козината сива.

Скрити в къщята по вълчи виеха.
Зверовете към гората тръгнаха да се прибират.
Изпусталели, кучетата драскаха по праговете къщни,
застенаха вратите – и тежък дъх на вълци лъхна.

Стовариха се върху кучетата сенките
на хората отчаяни.

ЙОАН АЛЕКСАНДРУ

ЙОВ

Изгубил и последния си син,
повярва Йов: от днес смъртта
утеха ще му бъде.
Със нея се сближи,
започна мъката си да споделя.
Реши, че друг живот го чака:
без рискове, съвети и мечти,
без старите и нови грехове.
И вярата му залиня,
престана да му бъде крепост.
Изгубила желания, плътта
напусна тленното му тяло.
Очите се склопиха. Застинаха ръцете.
И в другия живот премина Йов,
без капка съжаление,
без капка разум –
тъй както са се раждали и както са умирали
дедите ни,
преди да дойде Бог.

В ОЧАКВАНЕ

Исполинска жена ражда в мъки
великан.
Цялата в пот –
като планети са капките.
А не може да роди
вече хиляди години.
В мъки страда тя
и детето.
Но не могат да се откъснат
един от друг.
И кой може да им помогне?
Толкова сме дребни
на тази нищожна планета –
ах, като мравки пъплим!
Падне ли върху нас
капка от нейната пот,
ще потънем!
В бездната ще изгинем.

ЙОН ЮГА

ЗИМОРНИЧАВА ЕСЕН

Под жълтите дървета,
загинали в последната война –
сега затрупани дълбоко под земята –
изчакват своя ред,
за да изгният под снега
листата им –
войници без оръжие.

Аз бродя по улиците пусти на града
и вярвам
в светлината на моето сърце,
родила стиховете по-горещи
и от най-горещия вулкан,
които могат да запалят
пожълтелите дървета под земята.

ЕЛЕГИЯ

Аз ще умра от топлината на снега,
премръзнал сред предостойните семена,
още непокълнали там долу, в земята,
а мълчаливото време –
скрило се в нея –
ще долети като безкрайна песен
над бялото лице на полето…

Ще умра премръзнал и тревожен,
а циганите ще строшат цигулките си в мен,
накрая ще ме прободат с лъковете,
останали без песен вече…

ДОРИН ТУДОРАН

МОМЕНТНА СНИМКА

Ненужна вечер.
По улицата павета от спомени
за труда на войничетата,
разбудени от тревожен сън.

Пожълтяла вода
сред болнаво похъркване
на унесения нощен град.

*

Всяка нощ през зимното равноденствие
дочувам песента на Птицата Еманюел.
Сутрин белите ми ръце блестят
като пътека в снега.
Но никога не успявам да открия
по дантелите на следите посоката,
в която е отлетяла Птицата Еманюел.

И всяка нощ през зимното равноденствие
ме тревожат писъците на Птицата Еманюел.
На сутринта кожата на дланите ми е прорязана
от нежните кристални снежинки.
Но никога не успявам да открия посоката,
от която долита Птицата Еманюел.

Единствено напролет през нощите на равноденствието,
(когато часовете на нощта са равни на часовете денем) –
моите ръце в странна левитация
се издигат сами,
а над тях въздухът леденее –
отнейде са се търкулили насам
хладните яйца на Птицата Еманюел.

Дали е виждал някой някога малките й…

МАТЕЙ ВИШНИЕК

ДНЕС МОЖЕШ ДА ОСТАНЕШ

Днес можеш да останеш вкъщи – казваше татко, –
можеш да си починеш и ти,
ако искаш, вземи куция кон,
изведи го в гората
и му тегли куршума.

Днес можеш да не идваш на учение –
казваше сержантът, – можеш да останеш тук,
да се пошляеш и ти,
ако искаш – вземи куция кон,
изведи го в гората
и му тегли куршума.
Сега ще бъда твоя – прошепна любимата, –
чуваш ли, ще бъда твоя,
само вземи куция кон,
изведи го в гората
и му тегли куршума…

Подбор и превод от румънски: Огнян Самболиев