ДИПТИХ СЕЛЕНА И ЕНДИМИОН – хайбун на Александър Алекс. Дъбнишки

„Селена е дъщеря на двойката титани Хиперион и Тея, сестра на Хелиос и Еос. 
На колесница с впряг от два коня или яхнала кон или бик, нощем тя препуска по
небето и посещава любимия си Ендимион, отвлечен и обречен на вечен сън 
в пещерата на планината Латмос, за да го целуне.“

Герхард Белингер, Митологичен речник, Прозорец, 2008

ЕНДИМИОН

„о, ти, белоръка Селено…“

Хезиод, Омирови химни, XXXII Към Селена

Седнал на пейка, гледах Луната в един прозорец. Той бе станал небе и Тя бавно се движеше в неговата тъмнина.

Някой го отвори и Луната изчезна.

„Влезе в стаята,“ помислих си.

Чаках дълго, но прозорецът остана отворен. Гостоприемен и мълчалив.

Как исках тази стая да бе моята, като „да искаш Луната, сякаш има начин да я получиш.“ [1]

Тръгнах си с наведен взор. Страхувах се да погледна към небето, погълнало всички звуци, орисало на забрава словата на желанията.

Прибрал ме е странен сън, от който няма кой да ме събуди. Дори и Тя, с шепота на име, което вече не си спомням.

„И така живея вечно насън, дори когато живея наяве.“[2]

Усещам те,
но очи не отварям.
Не ме питай
защо – ще мълча.
Дори и целунат.

СЕЛЕНА

Целувката ти –
само погледът ти
е по-нежен.

Нощта беше море и морето бе нощ.

Вълните, събудени в своята женственост, се бореха за малко дъх сред седефената белота на възбудата, докато вятърът – този стар ненаситник, ги обладаваше, тях всичките, едновременно. Луната, чиято смелост не надхвърляше кроткото съзерцание, бе избягала вдън пещери и само отражението ѝ засрамено криеше в гънките на вълните пътя към нея.

На брега вълните се сливаха с пясъка, който жадно попиваше бялата пяна на тяхното буйство. Само пясъкът разбираше изнемогата им, само той бе ложето на безмълвното безвремие. Сега дълбината след всяка вълна се превръщаше в „блед и трепетен промеждутък между гребени на две малки вълни, огрени от лунните лъчи.“[3]

Там вятърът спираше непонятния си порив и, превърнал се в техен пастир, уморено заспиваше. И тогава Луната, нежна и изтънчена, напускаше пещерата, спомнила своя орисан път.

Само девството на покоя и съзерцанието оставаше непокътнато.

Утрото щеше да му отнеме лунната пътека, но да го дари с целувката на боси нозе.

Върви така,
все едно целуваш земята с краката си.

Тик Нят Хан (1926), Дзен учител, писател и поет

[1] Фернанду Песоа, „Книга на безпокойството“ Изд. Къща „Кибеа“, 1997. Преводач Даринка Кирчева. – бел. авт.

[2] Ibid – бел. авт.

[3] Фернанду Песоа, „Книга на безпокойството“ Изд. Къща „Кибеа“, 1997. Преводач Даринка Кирчева. – бел. авт.

Александър Алекс. Дъбнишки