РАЗМИСЛИ ЗА ИЗКУСТВОТО – есета и мисли на Иван Бързаков
РАЗМИСЛИ
Не се занимавайте с посредственото, четете най- големите, стремете се към най-възвишените!
Когато прониквате в тях, вие възвисявате мисълта и Духа си.
Ще кажете: „Как да останем на Олимп? Не е ли много студено и самотно там?“
Така е.
Затова Ницше въведе в „Тъй рече Заратустра“ концепцията за Висшия човек (не Свръхчовека). Висшият човек, който се оставя съзнателно да отмира. Тези, които говорят за Свръхчовека на Ницше, не са го разбрали напълно, мисля, повечето от тях – дори и умове като Пенчо Славейков и Мара Белчева.
Не разбират, следователно и философа безумец – в дълбочина! Гигантския мислител и изящен стилист, тъй безкрайно сам…
Тъй безкрайно!
Откъс от „Недовършената песен – болка на Ф. Ницше“, © Иван Бързаков, 2022
ЗА УСЕЩАНЕТО
Голямата поезия, както знаем, е едновременно с това и голяма мисъл.
Като цялостно възприятие, обаче, поезията преди всичко е въпрос на усещане.
Та нима не е същото в живописта? Достатъчно е да се обърнем към картините на Ботичели, Веласкес, Ван Гог и ще видим, че и там възприятието е преди всичко въпрос на усещане. При музиката – също.
Какво идва да ни покаже това сравнение?
Картината (с изключение на абстрактното изкуство) изразява определен мотив, обект и следователно определени идеи. Важно е как художникът ще интерпретира мотива, какви идеи ще вложи в него (например „Чарлз І“ на Ван Дайк или „Хенри VІІІ“ на Тициан в Лувъра), но като възприятие и картината, и стиховете са преди всичко въпрос на усещане – защото те са най-вече израз на красота.
Виждаме колко е близка поезията до музиката и живописта, за разлика от романа и прозата като цяло. Мисълта и чувството трябва да са така невидимо слети в стиха, че да са въпрос на усещане. Като огнените кипариси под пламтящото небе в картината на Ван Гог.
Какво разкошно нещо е поезията! При цялото богатство на мисълта, което ценим в една поезия, тя си остава преди всичко въпрос на усещане.
Как се проявява това усещане? Най-вече в това, че не те ли „грабне“ една поезия, не я и цениш. В редица случаи първото прочитане на едно стихотворение може да не те грабне, но после, ако някой ти обърне внимание, чуеш друг прочит или си в друг момент на живота си, внезапно започваш да го цениш.
То трябва, обаче, да те грабне за да ти въздейства.
Грабването е хващане, пленяване.
Поезията – това не са стиховете.
Поезията е тайнството отвъд стиховете.
из „Лумнали огньове“, 2013
РАЗМИСЛИ ЗА ИЗКУСТВОТО
Гениална, според мен, е тази картина или скулптура, която заедно с огромното усещане за красота, което ни доставя, ни помага да видим реалността по начин, по-различен от досегашния.
Гениалната творба, мисля, има три главни характеристики:
Колкото и пъти да се връщаме към нея, тя винаги си остава неизчерпаема – и в този смисъл загадъчна.
В нея не можем нито да премахнем, нито да добавим нещо, без да се налага да променим всичко останало. Всяко подобно действие би нарушило органичното и единство.
Гениалната картина или скулптура не е красиво реализираният обект /човек, натюрморт, пейзаж и т.н./, а по-скоро пред-ставлява красотата, като самостоятелна категория, изразена чрез дадения обект. Тази красота гениалният творец носи в себе си и външният свят единствено го стимулира да я разкрие и реализира върху платното, хартията, стената или в пространството.
Значимостта на творческата визия – естетическа, а в литературата и драматургията едновременно и мисловна, определя до голяма степен, според мен, величието на гения.
***
Огромната маса от посредственост и безличие задушава гения, тъй както бурените задушават рядкото цвете. Ала то е рядко и затова, защото оцелява въпреки бурените.
Ако зависеше само от масата хора, нямаше въобще да има гении. Слава Богу, именно хората най-много се нуждаят от тях, въпреки всичко, от тези, които ни тласкат отвъд посредствеността – към великото, неуловимото, загадъчното. Защото геният не е висшето умение, геният е прозрението, отиването отвъд привидността на нещата.
***
Всеки творец трябва да се стреми само към едно – към абсолютното! Както във формата, така и в съдържанието. Абсолютното се постига, когато произведението остава в своя жанр и същевременно надраства рамките на този жанр.
Без търсене на абсолютното не може да се постигне нищо значително – в което и да било изкуство.
***
Всяка голяма творба, за да бъде осъществена, изисква „дълбаене“ – онова непре-къснато търсене, преоткриване на творбата, колкото и наглед да са незначителни промените – докато се стигне до абсолютното.
Трябва да се „дълбае“, докато се стигне до абсолютните стойности – и във формата, и в мисълта. Както е интензитетът на цвета и композицията при Винсент Ван Гог, които той търси непрекъснато на платното – докато стигне до абсолютните им стойности.
В поезията това е поетическият израз и максималната експресивност – във всяка дума, във всеки препинателен знак, дори в разстоянието между думи и куплети; в илюстрацията, ако има такава, т. е. в абсолютната стойност на изказ и съотношения.
***
Поезията, вярвам, е единството на чувство, мисъл и тайнство – изразени в макси-мална красота и лапидарност на стиха.
Като при Рилке, който е пътувал много по света, търсейки да разбере загадката на живота: „Единственото пътуване е пътуването в теб.“
Това важи, по същество, за цялата литература.
***
Поетът – това е голямата въпросителна.
Няма ли я въпросителната в едно литературно произведение, голямата въпросителна на живота, няма и голямо произведение.
***
Есеистичната мисъл в проза може и трябва да бъде едновременно и силна, и красива, а още по-добре, ако притежава и голяма дълбочина.
Поезията се отличава от прозата с тайнството си.
Това намираме единствено в голямата поезия.
То не е какво да е тайнство, то е сакрално.
Затова именно и езикът, и образите в поезията трябва да са пределно ясни и достъпни за всички – за да е достъпно за всеки тайнството, сакралността.
Иначе не можем никога да стигнем там, където имаме чувството, че действително сме надминали себе си.
***
Всяка поезия, всъщност, е една метафора и отива отвъд онова, което казват думите.
Затова дълбоката мисъл в нея е особено изящна.
проф. Иван Бързаков
