СЕЛО БЪЛГАРИЯ, 2023 – стихотворения на Тодор Билчев

СТОПЕНИ ОТ ЛЮБОВ

Аз искам, като птица лекокрила,
в простора необятен да се вдигна.
И там, където тайно се е скрила,
Божествената мъдрост да достигна.

А после да си прибера крилете
и шумно да се спусна към земята.
В градинка писана да скъсам цвете.
Със песен чикаща приспя децата.

В косите ти златисти да закича
цветчето си, откъснато за тебе.
Богиня с него да ми заприличаш.

След тебе да не мога да не тичам.
А ти, единственото първо либе,
сълза с целувка да стопиш в „обичам!”.

сонетът е отличен на Шестия национален конкурс „Награда Л. Станчев за сонет-песен”.

ОТЛЕТЯЛАТА ТЪГА

Един презрял, но тъжен мъж,
с ранима бебешка душа,
все още чака оня дъжд,
измиващ подлост и лъжа.

И тази сребърна звезда,
в косата женска що блести.
Подобна сякаш на мечта.
Но сбъдната. От детски дни.

Копнее той за нежността.
За истинска, но тук, любов.
С усмивка среща и нощта.
Очаква в тъмнината зов.

Че утре пак ще грей денят.
Ще блеснат слънчеви лъчи.
Във чакане да го пленят,
остава тъжен. И мълчи.

Аз този мъж го в теб видях.
И сякаш беше станал ти.
Погледна ме и отлетя.
Да сбъдва моите мечти.

Дали да чака вече спря,
в душата с пареща тъга?
Отдавна този мъж презрял
оттук отлитна. Не сега.

Живее той върху дъга
от много тъжни цветове.
Да, вярно е, не е шега.
И върху куп от грехове…

СЕЛО БЪЛГАРИЯ, 2023

Самотна гара. Дори без табела.
Селцето сгушено в треви и храсти.
Коя орисница го тук довела
и надарила със любов и страсти?

Зад каменните зидове днес няма
душа човешка, даже да изстене.
Тук всичко е една кървяща рана.
И слънце гаснещо, догде изстине.

Витае смърт. Дори за зверовете.
Белеят само гробищни могили.
Безславно тука може да умрете.
Дори от всяка смърт да сте се скрили.

Наричат днес България туй село.
Съвременна, надеждна, разцъфтяла.
България с разбойници начело.
И, неродена още, но умряла.

Тодор Билчев