ШАРКО – разказ на Людмила Данова

– Толкова много кучета на едно място! Може би някой е изсипал гранули на пътеката, а защо не на тревата? – си помислих докато приближавах мястото в парка, където се бяха скупчили поне десетина чети-риноги приятелчета.

Имаше и големи и по-малки, както и улични превъзходни, но и породисти, ето каракачанката върти опашка радостно. Всички кучета бяха радостни, нали имаха храна!

– Но какво е това? – казах почти на глас като наближих – сякаш бяха заобиколили някого, радостно махаха с опашки и подскачаха.

Когато се приближих съвсем видях, че в средата на кучешката компания беше не купчинка храна, а една много малка възрастна жена, джудже, която беше седнала на пътеката, а в едната си ръка държеше торбичка с гранули, докато с другата бъркаше в плика и подаваше ръка, пълна с кучешки бонбони, така казвах понякога на гранулите, викаше по име някое куче и то с радост си хапваше от протегнатата ръка.

– Лиско, хайде, мойто момче, ела си хапни, твой ред е!

И едно рижо кученце веднага започна да си похапва сладко.

Последва ново бръкване в плика:

– Хайде, Роз, ела мойто момиче, ела, за теб е пълната ми шепа! Трябва да ядеш, че да пораснеш, да заякнеш, иде зима!

И малко, слабичко кученце започна да се храни, бавно, бавно, а всички останали си чакаха реда.

Изведнъж малката жена се обърна към едно шарено кученце, което стоеше безучастно малко встрани, седнало на задните си крака, аз даже не го бях забелязал.

– Хей, Шарко, хайде, ела, да се запознаем, нов си тук, не съм те виждала досега. Хайде, ела си хапни!

А Шарко понечи да стане, всъщност аз реших, че иска да се изправи на четири крака, а той просто тръгна към жената, влачейки задница.

Сега и аз и жената забелязахме, че кученцето няма нормални задни крака, за да може да ходи като другите… Краката му бяха прерязани. Може би от някой жесток човек, а може и да е попаднал в капан… Как изобщо е оцелял до сега? Гледката беше потресаваща. Малко, шарено и гладно кученце се влачеше към протегнатата ръка с храна.

– Ей, приятелче, заповядай, ах, защо не те видях по-рано, щях да те нахраня пръв! Аз съм Катя, всички тук ме познават, идвам с торбичка гранули всеки ден, но теб предлагам днес да взема със себе си, не е добре да оставаш тук, а на мен ми е нужен пазач, а и другар! Хапни си, сега, хапни…

Жената нахрани кученцето с последните гранули, после го прегърна и се изправи внимателно.

– До утре, приятели, а ние с Шарко си тръгваме, помахайте му с опашки, а така!

Всички кучета размахаха опашлета, някои излаяха и после се разбягаха, всяко в различна посока.

Аз наблюдавах случващото се от алеята и сега видях как малката жена с типична за джуджетата походка се отдалечаваше с Шарко в прегръдката си, а той явно понечи да я близне по лицето, защото тя се засмя и я чух да казва:

– И аз те целувам.

Колко голяма е душата на тази малка жена! И как погрешно си правим заключения понякога… Човешкото отношение към изпадналите в нужда ни прави големи, не високият ръст.

– Марш, бе, помияр! – тези думи ме извадиха от размислите.

Едно от кученцата, също шарено, черно и бяло, неизвестна порода, се бе доближило до пейка, на която седеше възрастен мъж с видимо здрав и снажен вид.

– Хей, Шарко, ела насам! – извиках.

Кучето веднага се затича към мен.

-Хайде към магазина, да ти купим храна, купичка, каишка… Искаш ли да си моето куче? А?

Шарко размаха опашка и тръгна редом с мен… А аз просто бях излязъл да си купя цигари…

Людмила Данова