23 ТАНКИ – коментар и 23 танки на Токи Дзенмаро

ПРЕДСТАВЯ ДИМИТЪР АНАКИЕВ

КОМЕНТАР И ПРЕВОД: ДИМИТЪР АНАКИЕВ

КОМЕНТАР И БИОГРАФИЧНИ БЕЛЕЖКИ

Токи Дзенмаро (Toki Zenmaro), 08.06.1885 – 15.04.1980 e продуктивен поет и преводач от китайски език, лингвист, журналист, университетски преподавател, Той е един от гигантите на японската кул-тура. Завършил е английски език в университета Васада.

Критичен към японската културна инерция, която се предава от векове. Като поет той принадлежи към кръга на натуралистите („натурализъм“, разбиран като западна философия, а не в японски религиозен смисъл).

През живота си написва 40 стихосбирки с танка поезия, като с първата стихосбирка (Nakiwarai/ „Плач и смях“) , която пише като ученик, той начертава своя път по съдържание и форма. Публикува сбирката на латиница, защитавайки разбирането си, че китайските идиоми, които са трудни за писане, не съответстват на духа на японския език и че японците трябва да преминат на латиница.

По-късно идеята за еманципация от китайската култура е приложен на практика от виетнамците, заменяйки китайската писменост с латиница. Еманципацията от китайската култура все още е важна тенденция в японската култура и изкуство днес.

Той също е много отдаден есперантист. Пише и за калиграфия, но се интересува особено от оригиналността на онези, които нямат талант. След като се оттегля от Daily Yomiuri, дейността му се увеличава значително. На 80 години става университетски професор и преподава на студенти до смъртта си, на 94 години.

Tанка пише по много различни начини, често в свободен стил и често сменяйки ритъма. Най-дългата му танка съм включил в селекцията от негови стихове „работете върху невъзможното“, която в оригинала има цели 41 срички, вместо 31.

По негово собствено желание, изразено в прощалната танка (последния стих от поредицата), не му е издигнат паметник, което днес силно огорчава последователите му.

23 ТАНКИ

Колко тъжно е
да си работник
с бели ръце!
Четох цензурирана книга,
по бузите ми се стичаха сълзи.

Опасно е да живееш
в Япония и да казваш
на езика
на японския народ това,
което ти е на ума.

„Ние сме бедни,
защото не работим“.
„Ще бъдем
бедни дори и да работим.“
„Все пак ще работим“.

Сълзи, сълзи,
течащи от уморения мозък
към очите,
ясно показващи
пътищата им.

В мрачно мълчание
работи.
В мрачно мълчание
вървя
към него.

Всички млади мъже,
които познавам, са без пари.
И този човек, и онзи също.
Всички млади мъже,
които познавам, са без пари.
Зима.

На раждането на моя син

Не бъди
като страхливия си
баща.
Никога не преследвайте моята комп-ромисна природа.

По пътя съм
събирал камъни.
Твърде яростен
не знам
на какво да ги хвърля.

1 септември 1923 г.

опасност!
махни се този момент!
викам за помощ
Надничам в мрака
никъде няма признаци на живот.

(на катедрата)

когато кажа нещо,
за да ги накарам да се смеят,
те се смеят
живеем във времето, което
не може да се подмине със смях

Не може да се разчита
на нищо друго
освен на разума.
Тази нужда е потопена
в течащ поток от сълзи

Ню Йорк

Вървя сред мъже,
които изглеждат така,
сякаш могат да се промъкнат
до мен и без да кажат нито дума,
забиват пистолет в мишницата ми

След като живях
от самото начало
в депресираща епоха,
не го усещам –
казва мъж,
по-млад от мен.

Един стар войник,
настанен в къщата ни,
ни разказва история от войната,
която не казва нищо
за убийството на враг.

Записи

изоставени трупове
стотици в един доклад,
хиляди в друг
няма човек,
благословен с два живота

стара Япония,
самоунищожена и умираща
пред очите ми,
свидетелство за стойността
на това, с което съм живял

няма новини за него,
след като поведе войска
в планината
цветето на утринната слава
започва да избледнява

„Мислите ли,
че ще спечелим?“ –
каза тъжно
старата ми
жена

Трима синове наборници,
отишли на война.
Трябва ли
да се моля
да я загубят?

работете върху невъзможното
и го превръщайте във възможно –
проповядваха миналите ни военачалници;
нашето правителство днес работи върху възможното
и го превръща в невъзможно

На изложбата на Ван Гог

лудият живот на някой,
достигнал истината
в края
на търсене на красота
е тук с мен

За Мумонкан

където няма
нито камък, нито бамбук,
искам да чуя
звука на камък,
който удря бамбук

(джисеи)

Не ми стройте
паметник. Стихът
е в концентрация.
Човекът е
на земята.

Токи Дзенмаро

Коментар и превод: Димитър Анакиев