В подбраните от Людмила Данова стихове от новата стихосбирка „Шевицата на душата“ Поля Цолова (изд. „Компакт-Принт“ – Видин) разгръща своя ярък, женски и духовно наситен поетически свят. В тези текстове се срещат ранимост и сила, корен и светлина, памет и възкръсване – онзи вътрешен ритъм, който превръща поезията ѝ в шевица от образи, чувства и древни жестове. Подборът на Данова отново откроява най-същностното: глас, който носи традиция, но говори в настоящето с неподправена човешка истина.
ШЕВИЦАТА НА ДУШАТА – стихотворения на Поля Цолова
ПРЕРАЖДАНЕ
Ще бъда в бяло… Вече съм била…
Наивната невинност ми отива.
На раните си – ангелски крила,
по тъмно нощем тайно си пришивах…
На Еньовден тревата разпилях.
Роса събирах, билка не откъснах…
За да усещам всеки земен грях.
От болката единствено възкръснах.
Предателството пак оневиних.
Със тиха нежност го пречистих в храма.
Лукавата змия не победих.
И ябълката пак при мен остана.
ДОКОСВАНЕ
Причастие дали ще ми дадеш?
Последната сълза потъна морна
във излака, пресъхнал от копнеж,
за топлина, която не докосна…
Рътлината от его изравних,
с пламтеж наивно вярвах си, че мога
да излекувам болката със стих,
с любов да те пречистя като Бога!
Но леден лъх пречупи мойта длан
и възнак пребледнях като небето.
С прошение понуда ще раздам
за обичта самотна, неприета…
Целунах тихо тучната земя,
преглътнала накриво моята мъка.
В душата ми лелее светлинка…
За тебе е! Дано намериш пътя…
ПАМЕТТА НА ВСЕЛЕНАТА
Вселената отдавна съществува,
навярно е родена от жена.
Със бездните на времето воюва,
превръща ги във плът и светлина.
Сама създава всички хоризонти,
а после пред детето ги реди.
Превръзва страховете му неволни,
а своите преглъща и мълчи.
Във дланите ѝ зреят медни капки –
светът ги пие сънен, ожаднял.
Мъжете се смиряват, свалят шапки,
щом мине тя под звездния воал.
Във дамската ѝ чанта се събират
безсънни нощи, грижа и вина.
Във шкафчето под сметките прибира
умора, неизречени слова.
Животът я смалява, но не знае –
не се побира в ничие небе.
Наричаш я жена, а всъщност тя е
безброй Вселени във едно сърце.
ШЕВИЦАТА НА ДУШАТА
На робата ми свети любовта,
преплетена във българска шевица,
и в бялата ми риза утринта
покълва като слънчева зеница.
По огън ходя – въглени редя,
стихиите превръщам във молитва.
От пламъка изписах свобода
и побеждавам във неравна битка.
Предавам чиста българската кръв –
земята я изпиваше във робство.
Потомка съм на Крум и Аспарух
и нося воля, мъдрост, непокорство.
В косите ми са златните жита,
доброто като кладенец прелива.
Щом стъпя боса в мократа трева,
покълват билки – всяко зло умира.
История и вяра съхраних,
децата си закърмих с хляб и вино.
Заклех ги да не гледат настрани,
когато се погазват род и име.
Не съм светица – просто съм жена,
държа изправен българския корен.
Пречистих и дома си, и света –
духът ми е безсмъртен и свободен.
Шевицата ми крие любовта,
танцувам върху жар, която стене.
Сама написах своята съдба –
повярвай – няма кой да ме превземе!
Поля Цолова
Подбор: Людмила Данова
